Нарцис и Голдмунд

Майсторът беше измил ръцете си, бе ги изсушил и сега се обърна с лице към Голдмунд. То беше строго, но не зло.

— Ти говореше, а аз те слушах — каза той. — Нека бъде така. Не те очаквам за работа, макар да има много да се върши. Не гледам на тебе като на помощник, ти имаш нужда от свобода. Бих искал да обсъдя едно или друго с тебе, драги Голдмунд; не сега, а след няколко дни, междувременно можеш да прекараш свободните дни както желаеш. Видиш ли, аз съм много по-стар от тебе и съм изпитал какво ли не. Разсъждавам различно от тебе, но те разбирам, разбирам и какво мислиш. След няколко дни ще те извикам. Ще поговорим за бъдещето ти, имам различни планове, а дотогава имай търпение! Знам достатъчно добре какво изпитва човек, когато е завършил едно произведение, което му е било на сърцето, познавам тази празнота. Но тя отминава, повярвай ми.

Недоволен, Голдмунд си тръгна. Майсторът му мислеше доброто, ала с какво можеше да му помогне? Той знаеше едно място край реката, където водата не бе дълбока и течеше над дъно, пълно с отпадъци и разни вехтории, там изхвърляха смет от къщите на рибарското предградие. И той отиде нататък, седна на крайбрежната стена и се загледа във водата. Много обичаше вода, всички води го привличаха. И когато оттук гледаше надолу по течащата, кристална струя на водата, по тъмното неясно дъно от време на време просветваше приглушен златист блясък и се мержелееха примамващо неща, които оставаха неразличими, може би старо парче от счупена чиния или изхвърлен извит косер, или някакъв светъл гладък камък, или глазирана тухла, а понякога навярно и риба, която живееше в тинята, някоя тлъста риба михалца или червено око — долу тя се обръща и за миг слънчев лъч попада на светла риба с нисколежащи перки или на люспите й. Никога не можеше да се открие какво точно беше, винаги обаче бе примамливо и вълшебно красиво краткото, приглушено проблясване на потънали златни съкровища в черната влажна почва. Струваше му се, че като тази малка водна тайна бяха всички истински тайни на душата: нямаха очертания, нямаха форма, те можеха само да се почувстват като далечна, прекрасна възможност, бяха забулени и многозначни. Как тогава в здрача на зелената речна дълбочина за тръпнещи мигове проблясваше нещо неизразимо златно или сребърно, едно нищо, но все пак пълно с най-блажени обещания; също така и безпомощният профил на човек, видян наполовина отзад, понякога можеше да възвести нещо безкрайно красиво или нечувано тъжно или още: както фенерът, окачен под товарна кола в нощта, рисува по стените огромната въртяща се сянка на спиците на колелата, така в течение на минута тази игра на сенките може да бъде пълна със зрелища, събития и истории, както е пълен целият Вергилий. От същата недействителна магическа, материя се изтъкаваха нощем сънищата, едно нищо можеше да съдържа всички образи на света, една вода, в чийто кристал живеят формите на всички човеци, на всички животни, ангели и демони като всевечно будни възможности.