Нарцис и Голдмунд

12

На следния ден Голдмунд не можа да се реши да иде в работилницата. И както бе правил през някои други невесели дни, той се залута из града. Гледаше жените и слугините — те отиваха на пазар. Доста дълго стоя при чешмата на Рибния пазар и наблюдаваше продавачите на риба и техните груби жени как предлагат и хвалят стоката си, как измъкват от качетата хладните сребристи риби и ги поднасят и как рибите с болезнено отворени муцуни и страхливо втренчени златисти очи тихо се покоряват на смъртта или как бясно и отчаяно се бранят срещу нея. И както и друг път се беше случвало, бе обзет от състрадание към тези животни и от тъжно възмущение срещу хората; защо бяха толкова тъпи, сурови и немислимо наивни и глупави, защо всички те не виждаха нищо, нито рибарите и рибарките, нито купувачите, които се пазаряха, защо не виждаха тези муцуни и до смърт изплашените очи, и диво мятащите се опашки, тази страхотна, безполезна отчаяна борба и непоносимото преобразяване на тайнствените чудно красиви животни и как от лекото последно тръпнене настръхва умиращата кожа, а после те лежат мъртви и угаснали, прострени, жалки парчета месо за трапезата на доволни лакомници. Тези хора не виждат нищо, те не знаят и не забелязват нищо, нищо не им говори! Все едно им е дали пред техните очи загива бедно чудесно животно, или някой майстор прави зрими, осезаеми до ужас в нечие лице на светец всичката надежда, всичкото благородство, всичкото страдание и всичкия тайнствен, задушаващ страх на човешкия живот — те не виждат нищо, нищо не ги трогва! Всички те са доволни или заети, отдават по-голямо значение на дребни работи, вечно бързат, викат, смеят се, оригват се един срещу друг, вдигат врява, правят шеги, крещят за два пфенига — и на всички им е добре, те всички са в ред и крайно доволни от себе си и от света. Свини бяха те, ах, много по-лоши и по-диви от свини! Е, да, обаче и той самият доста често бе седял сред тях и се бе чувствал радостен сред тям подобните, бе тичал подир момичета, бе се усмихвал пред чинията и без ужас бе ял печена риба. Но често съвсем неочаквано, отново като чрез магия, го бяха напускали радостта и спокойствието, отново се бе откъсвал от тази дебела тлъста заблуда, бе се отърсвал от самодоволство, важност и лениво душевно спокойствие, потапяйки се в самота, в тежък размисъл, в странстване, в наблюдаване на страданието, на смъртта, в съмнение към всички начинания и сковано вглеждане в бездната. Понякога от безнадеждното потъване в съзерцание на безсмисленото и страховитото изведнъж за него разцъфтяваше някаква радост, някаква буйна влюбеност, удоволствието да запее хубава песен или да рисува, или да вдъхне аромата на цвете, да поиграе с котка и отново се връщаше усещането за разбирателство с живота от детството. То и сега би се върнало, утре или вдругиден, и светът отново би бил добър и отличен, докато пак се появи другото — тъгата, дълбаенето на мисълта, безнадеждната, притесняваща любов към умиращите риби, вехнещите цветя, ужасът пред тъпото свинско живуркане и зяпане и пред заслепеността на хората. В такива времена на Голдмунд винаги се налагаше с мъчително любопитство, с дълбоко притеснение да си спомня за пътуващия ученик Виктор, когото промуши с нож в междуребрието, а след това, облян в кръв, го остави да лежи върху елховите клони; трябваше да размишлява и премисля в какво ли всъщност се бе превърнал Виктор, дали животните напълно го бяха изяли, или бе останало нещо от него. Да, вероятно бяха останали костите, а може би и една-две шепи коси. А с костите какво става? Колко дълго могат да траят, десетилетия или само години, докато загубят формата си и се превърнат на пръст?