Нарцис и Голдмунд
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нарцис и Голдмунд». Краткое содержание книги:
Ето днес, когато гледаше рибите със съчувствие, а хората по пазара с отвращение, сърцето му се бе изпълнило от страхливо униние и горчива враждебност срещу света и срещу него самия, трябваше да мисли и за Виктор. Може би той е бил намерен и погребан? И ако е било така, дали сега вече всичко по костите му се беше стопило, всичко бе изтляло и всичко изядено от червеите? Дали бяха останали коси по черепа му и вежди над очните глобове? А от живота на Виктор, който бе пълен с приключения и истории, и от фантастичната игра на неговите чудни шеги и забавни приумици какви ли останки имаше? Дали освен няколкото откъслечни спомена, които бе запазил неговият убиец, съществува още нещо друго от това човешко създание, което все пак не бе от съвсем обикновените? Дали понякога Виктор се появява в сънищата на жените, които бе обичал? Ах, всичко отдавна беше изчезнало и изтекло. Така се случва с всичко и всички, цъфти бързо и увяхва бързо, след това го покрива сняг. Какво ли не бе цъфтяло и в него самия, когато дойде в този град преди няколко години, обзет от жажда за изкуство, обзет от плахо дълбоко почитание към майстор Никлаус! Останало ли беше нещо живо? Нищо, нищо повече от дългата фигура на бедния Виктор, фигурата на разбойник по пътищата. Ако тогава някой бе казал на Голдмунд, че ще дойде ден, когато Никлаус ще го признае за себеравен и ще настоява сдружението да му даде майсторско свидетелство, той би вярвал, че тогава ще държи в ръцете си цялото щастие на света. А сега то не беше нищо освен едно прецъфтяло цвете, нещо сухо и безрадостно.
И докато размишляваше над това, едно видение неочаквано споходи Голдмунд. Беше само мигновено, потръпващо проблясване: съзря лицето на прамайката, склонена над бездната на живота, с тъжна усмивка да гледа красиво и страховито, видя я да гледа с усмивка към раждането, към смъртта, към цветята и шумящите есенни листа, да се усмихва над изкуството, да се усмихва над изтляването.
Тя, прамайката, беше равнодушна към всичко и над всичко като луна светеше нейната злокобна усмивка, на нея тъжно размишляващият Голдмунд й беше толкова мил, колкото и умиращите шарани на плочника сред Рибния пазар, гордата хладна девица Лизбет — толкова мила, колкото и разпръснатите в гората кости на оня Виктор, който някога с удоволствие би му откраднал дуката.
Светкавицата отново вече бе угаснала и тайнственото майчино лице изчезнало. Но дълбоко в душата на Голдмунд продължаваше да потрепва неговото бледо сияние, една вълна от живот, от болка, от задушаващ копнеж прониза и разтърси сърцето му. Не, не, той не желаеше щастието и ситостта на другите, на купувачите на риба, на бюргерите, на заетите със сделки хора. Да вървят по дяволите! Но това потръпващо бледо лице, тази уста, пълна със зрелостта на късно лято, върху чиито тежки устни безименната смъртна усмивка се бе появила като вятър и лунна светлина!
Голдмунд тръгна към къщата на майстора; наближаваше обяд. Той изчака, докато Никлаус привърши работата си и си измие ръцете. Тогава влезе вътре.
— Позволете ми да ви кажа няколко думи, майсторе. Това може да стане и докато миете ръцете си и обличате дрехите си. Умирам от жажда за глътка истина, искам да ви кажа нещо, което навярно мога да изрека само сега и никога вече. Чувствам се така, че трябва да говоря с някой човек, а вие сте единственият, който може би ще ме разбере. Не ще говоря на мъжа, който притежава прочута работилница и получава от градове и манастири всички почетни поръчки, има двама калфи и хубава богата къща. Ще говоря на майстора, направил Божията майка за манастира, най-красивото изображение, което познавам. Обичах и уважавах този човек и да бъда равен нему ми се струваше най-високата цел на земята. Сега създадох една фигура на Йоан и не можах да я направя толкова съвършена, колкото е вашата Божия майка; но тя е такава, каквато е. А друга фигура не мога да направя, не съществува нищо, което да изисква и да ме накара да я създам. Нещо повече, макар да има един далечен свят образ, който някога ще трябва да направя, днес още не мога, а за да бъда в състояние да го създам, трябва още много да преживея и още много да позная. Навярно ще успея, ще ми се удаде след три-четири години или след десет, дори по-късно или никога. Дотогава обаче, майсторе, не искам да се занимавам със занаятчийство, да лакирам фигури, да изрязвам амвони и да водя живот на занаятчия в работилницата, да печеля пари както всички занаятчии, не, не желая това, искам да живея и да странствам, да усещам лятото и зимата, да наблюдавам света и да изпитвам неговата красота и ужас. Искам да изстрадам глад и жажда, отново да забравя и да се откъсна от всичко, което тук, при вас, изживях и научих. Наистина бих желал някога да направя нещо толкова красиво, което дълбоко да вълнува сърцата, както вашата Божия майка, но да бъда като вас и да живея така, както вие живеете, не искам.