Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
Още преди месеци Рут си бе свалила брачния пръстен. Идвайки тук, за да се впусне заедно с него в едно среднощно пътуване, тя си слагаше на оголения пръст — като неохотно отстъпление пред измамничеството — един пръстен с диамант, нейно наследство. Когато повдигнеше ръка към слънчевата светлина от прозореца, из стаята започваше да свети цяла нова слънчева система от дъги и — както той си въобразяваше — да сигнализира на небостъргача. В хотела в Ню Йорк тя отново сподели с него негодуванието си от премълчаването на рецепцията на нейното име и подмяната му с неговото.
— Но това е просто за удобство — обясни той. — Символичен жест.
— Да, но аз се харесвам такава, каквато съм сега — запротестира тя. И това, в действителност, бе нейната основна скъпоценност, ярко светеща и неразрушима — тя се харесваше такава, каквато бе. Двамата тръгнаха по различни пътища и когато след малко отново се събраха, тя помоли на рецепцията в хотела за ключа от стаята с техния номер.
Администраторът я попита за името. Такава бе провежданата политика — той никога не би дал ключа за дадена стая само по номера й.
— И как му отговори, че се казваш? — попита Ричард, използвайки паузата в нейната история.
В тъмносиния й вторачен поглед той отново видя колебанието й, предизвикано от провокиращия въпрос на администратора. Освен това, преди да се омъжи, тя бе преподавала като учителка на втори клас, и сега Ричард прозря също така и маниерите й от едно време — превзетост, несигурност, желание за властване — с които се бе въоръжавала в пълните и дечурлига стаи.
— Казах му, че съм Мейпъл.
— Това звучи добре — засмя се Ричард.
Да заведе Джоан на вечеря му се стори някак незаконно. Бе го предложила тя — за удоволствие — в края на едно от неделните посещения на децата. Той бе изкарал вече два месеца в Бостън, старите му навици бяха заменени от нови, и идеята — да оставят децата и да се отдадат на себе си, му се видя много изкусителна — децата и без това се чувстваха отегчени и предпочитаха по-лесното прекарване на времето пред телевизора, отколкото скучните предложения на своя родител.
— И престани да ми се оплакваш колко ти е скучно — бе сгълчал Джон, най-хрисимото от децата му и онова, към което изпитваше най-голяма вина. — Да си на петнайсет години по принцип е много скучно. Когато аз бях на петнайсет, седях и четях научна фантастика. А ти си се пльоснал тук и зяпаш Кунг Фу. Аз поне се учех да чета.
— Филмът е добър — запротестира детето с неуверен юношески глас, притеснено, че могат да го заговорят за по-дълго и да отвлекат вниманието му от един особено жив момент, предаващ в забавен каданс изпълнението на Тай-Чи. Когато живееше тук, Ричард бе гледал доста често програмата заедно с него, за да знае, че — в известен смисъл — гледането на бойни филми май му се отразяваше добре. Азиатската сдържаност на героя, освободена от невидимото мистично злодеяние, развиваше у детето една система от етични правила, по същия начин, по който на времето Ричард бе заимствал идеалите си за поведение от „евтините“ филми с героични мъже и книгите с комикси — хладнокръвието на Богърт, изисканата дързост на Ерол Флин, двойствеността и хитрината на Супермен.
Той клекна на едно коляно до дивана, където Джон, с мъхеста горна устна и мъжествени черни вежди, стоически се взираше в непонятните съвършени движения от екрана. Гласът на Ричард едва не заглъхна, когато реши да попита:
— А дали би било по-малко скучно, ако татко живееше все още тук?
— Не-е. — Отговорът бе моментален и зареден с нетърпение, сякаш въпросът бе предварително известен. Дали наистина момчето мислеше така? Погледът Му не се бе отклонил настрани нито за миг, може би от страх да не се издаде, а може би и от действително обзелата го отегчителност от зрелостта на възрастните и техните жестове. В телевизията, поне, слава Богу, жестовете убиваха. Ричард се изправи от позата на смирен молител и облекчено чу Джоан да слиза по стълбите. Беше облечена за излизане — в елегантната си черна рокля с бродирано бие и колан от мексиканско сребро. Той бе станал предпазлив. Трябваше да бъде предпазлив. Всичко това го бяха имали някога. Трябваше да са го имали.