Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Моят план „Спайглас“ беше признат за „извънредно интересен“. Това бе добро дошло за мене; значи по-голямата част от следващото лято, когато дипломатическият корпус ще се премести от Анкара в Истанбул, аз ще мога да се придвижа на противоположния край на Турция.

Приемането на плана ми още означаваше, че аз ще мога да поискам и да получа всякакво количество най-разнообразно оборудване. Главният предмет, разбира се, беше фотокамерата. Като нямах технически познания в областта на фотографията, не можех конкретно да посоча марката на камерата. Аз просто обясних какво се изисква от нея, а останалото предоставих на Лондон. Освен това поисках два джипа, леки палатки, различно полево оборудване, компаси и разни други. Техническите специалисти, които всякога са склонни да мислят, че техният талант не се използува в пълен обем, подзеха работата с голяма ревност и дори изписаха много вещи, които аз не исках. „За изпитване“ — казали те. През зимата в нашия склад се натрупа внушително количество сандъци. Силно впечатление правеше камерата. Аз си въобразявах, че ще ми изпратят сложен неголям апарат, който да не може да бъде забелязан от съветските наблюдателни кули и от сто метра разстояние. Обаче когато я видях, тя ми се стори голяма като трамвай. Първата ми реакция беше решението, че никога не ще мъкна такова чудовище по нажежените склонове на Арарат и Аладаг. Имах здрав, млад помощник, който идеално подхождаше за такава тежка работа.

През зимата и пролетта наново ми се наложи да се заема с оскъдните източници на информация, намиращи се в самия Истанбул. Като се придържах към стандартната продецура, аз започнах със сондирането на членовете на английската колония. Това беше неблагодарна работа. Разбира се, сред англичаните, живеещи в чужбина — бизнесмени, журналисти и други, — се срещат и такива, които са готови на всичко. Но това обикновено са дребни риби — възможностите им са ограничени. Хората с големи възможности по правило не са склонни да се противопоставят на СИС: те има какво да загубят — имат задължения към себе си, към семействата си и дори, към своите проклети акционери. Те често се съгласяват да съобщят всичко, „което им се случи да узнаят“, а това неизменно са безполезни сплетни. Но техният патриотизъм не стига дотам да рискуват и системно да събират информация и аз не мога да им предложа нищо подобно на изгодите, които са получавали например от нефтена компания или от строителна фирма. От Лондон ме измъчваха с въпроси, като искаха информация за турските пристанища, които на времето бяха построени от английските концерни. Липсата на успех в Истанбул повиши значението на нашите планове за Грузия. В това отношение вече се забелязваше известен прогрес. Джордания за мое учудване изпълнил обещанието си и наскоро ми съобщиха, че двама кандидати провеждат подготовка в Лондон. Предстоеше ми да координирам въпроса с турците и след няколко дискусии с Чичо Нед ние се спогодихме за приемане на агентите в Истанбул и за тяхното понататъшно изпращане в Ерзурум. Но в един от решаващите пунктове Чичо Нед беше непоколебим. „Тефик бей — каза той — да поеме ръководството на цялата операция в Ерзурум и сам да се заеме с подготовката за прехвърлянето на агентите през границата.“ Чичо Нед настояваше на своето под предлог за осигуряване на моята безопасност. И така, аз не бях задължен да ги съпровождам. Но като пресмятах, че той ми разреши да обикалям по цялата погранична зона във връзка с операция „Спайглас“, предлогът му беше неоснователен. Очевидната цел на турците беше те да получат агентите в свои ръце през последния срок от осем часа и да им дадат свои задачи. В резултат на това на бедните грузинци им предстоеше да пресекат границата с едни задачи от Джордания с други — от нас и с трети — от турците. Всеки се стараеше да наклони везните на своя страна. Аз много неохотно отстъпих на Чичо Нед, когато той даде да разбера, че е готов да провали замислената от мене операция.