Моята тайна война (Спомени на съветския разузнавач)

Накрая се събрахме в Ерзурум Тефик бей, аз и двамата грузинци. Последните бяха доста развити и енергични хора, обаче тяхното минало внушаваше малка увереност в успеха. И двамата бяха по на двадесет и няколко години и бяха родени в Париж. Те знаеха Грузия само от чутото за нея и вярваха на всички емигрантски митове за условията на живот в тяхната страна. Единият от тях, явно, бе в потиснато настроение. Тефик бей обясни по картата, че той има намерение да ги прехвърли в района на турското село Позов, разположено срещу съветското градче Ахалнихе. Ние определихме времето за прехвърляне по положението на луната, прегледахме оръжието и снаряжението, с което в Лондон бяха снабдили грузинците. Аз се замислих над това, къде първо ще попаднат кесиите със златните монети — при руснаците или при турците. Когато останахме с Тефик бей насаме, изказах съмнение в целесъобразността на прехвърлянето на грузинците през границата точно срещу гарнизонното градче, но той ми възрази, като каза, че в тази сектор местността е идеална. „Но ако и да е идеална — не се примирявах аз, — нея навярно по-добре я патрулират?“ Той само вдигна рамене. Беше ми трудно да споря, аз не познавах този участък от границата. Може би Тефик беше прав. Във всеки случай за мене бе важно да се направи всичко възможно за „успеха“ на операцията.

И така, двамата грузинци, съпроводени от турския офицер, се насочиха към Ардаган й по-нататък на север. На мене ми оставаше само да седя в Ерзурум и да си гриза ноктите. Един от хората на Тефик ми беше придаден и постоянно ме съпровождаше на почетно разстояние от петдесет метра. Развличах се с това, че в най-горещото време на деня излизах из града и бързо крачех, наблюдавайки как турчинът започваше да снема шапката, след това — вратовръзката и накрая — сакото.