Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
— Значи няма големи промени — предположи логично той.
— Всичко е постарому, лейтенант — увери го Лутър.
Един спомен блесна в съзнанието на Гейб и сякаш го прониза като игла, а после изчезна. Той прокара пръсти през косата си, отчаян от изплъзващите се видения.
Взря се в своите хора и тогава му стана ясно, че изглеждат изтощени.
— Ей, благодаря ви, че дойдохте, момчета — каза той, като по този начин ги освобождаваше, за да потърсят леглата си.
Стисна им ръцете, потупа ги по раменете и наблюдаваше как тръгват бавно към стълбите. Усети тежест и стягане в гърдите от не пролетите сълзи. Дори кучето не ги чу да си тръгват. Повече не излая от вътрешността на къщата.
Щом мъжете се стопиха в мрака, Гейб се прибра вътре с надеждата, че един от тях сигурно знае отговора на загадката, която го измъчваше.
Навсякъде около него празничните серпантини се полюшваха от среднощния бриз.
Хелън влезе в кухнята, приятно задъхана от сутрешното бягане. Закова се на място, когато видя Гейб в другия край на голямата стая да се взира в океана през задния прозорец. Няколко пъти го беше забелязвала да стои по същия начин; беше потънал в такъв дълбок размисъл, че сякаш въобще не усети влизането й. Това не бе добър знак за мъж с неговата професия.
Тя остана на вратата да го погледа така — слънчевата светлина позлатяваше разчорлената му коса и изсветляваше краищата й, образувайки опърпан ореол. Имаше нещо в стойката му, което накара сърцето й да се свие. Приведените му рамене подсказваха колко тежки са мислите му. От държането му на военен, което толкова й бе харесало при запознаването им, нямаше и следа. Тогава защо й се струваше по-привлекателен от всякога?
Веднага се укори, че продължава да е обсебена от него. Бузите й пламнаха отново, като си спомни за снощното си унижение. Тя шумно затръшна вратата след себе си, с което го накара да се обърне стреснато. Ако той все още очакваше Хелън да му отдаде сърцето си, можеше да си чака до края на света. Вече не бе толкова глупава като едно време.
Влизайки с бързи крачки в кухнята, тя забеляза тъмните кръгове под очите му и проблясването на косъмчетата по небръснатата му долна челюст. Изглеждаше така, сякаш не е спал цяла нощ.
— Добро утро — каза Гейб и пристъпи към нея. — Как беше бягането?
— Добре — Хелън включи автомата, за да си налее чаша ледена вода. — Рано си станал — смути се тя от немигащите му очи.
— Чух те да излизаш рано сутринта.
— Съжалявам. Стараех се да пазя тишина.
— Седни. Аз ще направя закуската — неочаквано предложи Гейб.
Хелън го погледна несигурно. По-рано често беше приготвял закуската в неделя — поне когато си беше вкъщи. Дали изведнъж не си беше спомнил това, или искаше да поговорят за нещо друго?
Той застана плътно до нея и докосна рамото й, посягайки да вземе чаша от шкафа. Разтревожена от близостта, Хелън побърза да избяга и се настани на едно от високите столчета.
Искаше да разбере какво е душевното му състояние. След сблъсъка им предишната нощ той бе изчезнал в кабинета и оттогава не се бяха виждали. Ако не беше спал през нощта, сигурно е имал достатъчно време да помисли върху бързо изречените от нея думи. Желая те! Желая те! Призля й само като си помисли за това.
Надяваше се той да не настоява да говорят по този въпрос. „Или ме искаш в живота си, или не, щеше да каже той. Кое от двете?“
Гейб се спря пред кафе машината, взирайки се в току-що налятата чаша.
— Как го пиеш?
— Със сметана и захар.
Наистина й наливаше чаша кафе. Колко мило! Подаде й питието, приготвено по неин вкус. Хелън пийна малко и зачака.
— Чу ли как лаеше кучето снощи? — попита я той.
Тя удивено наклони глава на една страна, опитвайки се да си спомни.
— Н-не.
Една съвсем лека усмивка накара ъгълчетата на устните му да потрепнат.
— Моите хора дойдоха да ме видят. Готвеха се да украсят терасата със серпантини, но аз ги чух и провалих целия им план — леката му усмивка се превърна в ухилване.
О, среща с неговите приятелчета тюлени. За това ли искаше да говорят?
Нищо не можеше да направи Гейб по-щастлив от това да прекара времето със своя взвод, първи отряд. Горната й устна се изви в скептична усмивка. Толкова често бе предпочитал тяхната компания пред нейната, че Хелън го бе ревнувала от тях.
— Те често наминаваха да ме видят след твоето изчезване — осведоми го Хелън. — Искаха да се уверят, че не унивам.