Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Ала не можеше да я вини, че не му отдава сърцето си. Доколкото разбираше, в миналото я беше мамил — насърчавал е любовта й, когато е имал нужда от нея, а после я е пренебрегвал. Щеше да й трябва време, за да проумее, че този път е безопасно да му отдаде сърцето си. Гейб се надяваше да има достатъчно воля да удържи на това обещание. Страстта към Хелън направо го изяждаше жив.
Той вдигна глава и мониторът на компютъра сдържано му намигна.
Като че ли го дразнеше, криейки някаква тайна. Но каква? Беше прекарал предишната нощ, установявайки, че светът представлява същата бъркотия, каквато е бил винаги. Компютърът не му беше казал нищо, което вече да не знае.
Шум от глухо тупване го накара да дойде на себе си. Гейб застина в очакване да разпознае звука.
Нищо. Беше съвършено тихо, чуваше се само далечният тътен на прибоя. Беше толкова тихо, че дори насекомите бяха занемели в августовската нощ. Точно тази тишина му изглеждаше подозрителна.
До ушите му достигна шум от бързи стъпки — сякаш някой тичаше по пясъка.
Гейб се изправи и приближи до прозореца. Притисна до стената, надникна през щорите и видя фигура, която се стопи в мрака.
Там навън имаше някой.
Моят отмъстител, помисли си той, като същевременно се питаше дали просто няма халюцинации. Всички преминали по-рано по улицата коли бяха обикновени.
Но защо да рискува, когато жена му и дъщеря му спяха в съседните стаи?
Чувствайки се малко глупаво, отиде до гардероба, за да навлече набързо черна фланелка и дънки, облекло, с което можеше да се прикрие в тъмното. Измъкна се тихо от кабинета и бавно тръгна надолу по коридора, като усещаше как косъмчетата на врата му настръхват.
Липсваше му тежестта на неговия автомат „Хеклер и Кох МР5“, който прилепваше плътно към свивката на ръката му. „По дяволите, какво ли е станало с него?“ — запита се той.
Леко скърцане го насочи към голямата стая, където лунните лъчи падаха косо върху обемистите мебели. Предвид терасата и многобройните прозорци, в тази стая беше най-лесно да се проникне отвън.
Той застана на колене и запълзя в сенките. Ако някой надникнеше през хоризонталните щори, трудно щеше, да го забележи, а самият той щеше да го види веднага, защото силуетът му щеше да се открои на лунната светлина.
Блъсна се право във влажния нос на Присила, изскочила от кучешкото си легло в пълно неведение за шумовете отвън. Тя размаха опашка, готова да си поиграе с Гейб дори в този късен час.
— На място! — изкомандва Гейб, молейки се кучето да си спомни всекидневната дресировка. — Не лай!
В прилив на желание да му угоди Присила застана неподвижно, доколкото позволяваше потръпващото й от не търпение тяло.
— Добро куче!
Той я потупа по главата, повтори командата и пропълзя до прозореца зад кушетката. Изправи се на крака и внимателно освободи райберите. Прозорецът се плъзна нагоре с леко скърцане, заглушено от бученето на океана. Гейб откачи капака и го подпря до краката си. После подаде глава навън.
Балконът в задната част на къщата изглеждаше пуст. Не чуваше нищо друго, освен тътена на прибоя. Обзе го обезкуражаващото подозрение, че се е побъркал.
Направи отново знак на кучето и внимателно се промъкна навън през прозореца. Трябваха му само две секунди, за да стъпи на балконския парапет, а от там — на покрива, като се надяваше дървените подпори да го удържат. Молеше се Присила да не започне да лае.
Грубите насмолени дъски задържаха босите му стъпала, давайки му добра опора въпреки яростните пориви на вятъра. Докато пълзеше подобно на рак по ръба на надвисналата стряха, луната се плъзна зад облачното си покривало и му се наложи да продължи напред пипнешком.
Някой шепнеше. Гейб замръзна на място, наострил уши за звуците, които идваха някъде отдолу точно под него. Сърцето му заби по-силно. Поне не се беше побъркал. Под стряхата имаше двама мъже, може би трима. Той предпазливо легна по корем и надникна отдолу.
Ясно. Двама тангоси, облечени с маскировъчни пустинни униформи. Луната осветяваше достатъчно добре раменете им, за да може Гейб да различи оръжията им — пистолети МР5, четирийсет и пети калибър, и автоматични ножове. Единият имаше слушалки за радиотелефон. Той потупа микрофона веднъж — сигнал да продължат напред.
Кои са тези, по дяволите? — чудеше се Гейб. Тези хора явно бяха професионалисти. Имаха американско оръжие.
Трети мъж изникна от сенките на предната тераса и се присъедини към останалите, а адреналинът в кръвта на Гейб рязко скочи. Колко души още имаше? Дори да използваше елемента на изненадата, пак щеше да му е трудно да се справи с трима обучени бойци.