Не ме забравяй
- Автор: Мелтън Марлис
- Серия: navy seal #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не ме забравяй». Краткое содержание книги:
След като Гейб официално e обявен за мъртъв, жена му Хелън решава да продължи напред. Омъжила се твърде рано, тя най-после e стъпила здраво на собствените си крака и се гордее с това. Ho точно когато смята, че e поела по правилния път, пристига стъписваща новина. Гейб e жив и се връща у дома. Дистанцираният, потаен съпруг вече го няма. Сега той e мъж, в когото Хелън лесно би могла да се влюби отново…
Третият беше прегърнал някаква голяма кутия, остави я и я отвори. Експлозиви, беше първата мисъл на Гейб.
Онзи се изправи с някаква ролка в ръка — най-вероятно взривно устройство. Приближи се още повече до къщата, точно под краката на Гейб, и излезе от полезрението му. Но Гейб можеше да чуе как закачва нещо по стената.
Мозъкът му работеше с пълна скорост, пресмятайки шансовете. Толкова много зависеше от това дали има и други. Да нападне ли тези типове, или да ги изчака да си тръгнат? Може би щяха да се задоволят да заложат взрива в къщата, а след това щяха да се разотидат.
Ами ако експлозивите бяха направени така, че да избухнат веднага? Щеше ли той да има време да обезоръжи тези мъже, или просто трябваше да грабне Малъри и Хелън и да се измъкне от тук, дявол да го вземе?
Вторият и третият отидоха да помогнат на първия. Наведоха се над кутията, а след това се захванаха да правят нещо с парапета, който Гейб наскоро бе излъскал. С бързи и точни движения мъжете развиха лентата. Дали беше фитил? Развяваше се от вятъра подобно на ленти за празнична украса.
Точно в този момент луната изплува от скривалището си и Гейб разпозна орловия профил на Винсънт Деиносентис, младши сержант от неговия взвод.
Реалността се разкри пред него и всичките му налудничави подозрения мигновено се изпариха.
— О, мамка му! — простена Гейб и притисна главата си към една насмолена греда.
Не можеше да повярва, че така жестоко се е хванал. Неговите приятели бяха пристигнали вече и сега украсяваха къщата в чест на завръщането му. Това беше всичко. Нямаше никакви дебнещи терористи. Нямаше никакви експлозиви. Мили боже, само като се сетеше какво се бе въртяло в главата му преди малко!
Разтърси глава, мислейки си колко се е побъркал. В същото време сърцето му се изпълни с благодарност към мъжете, които бяха дошли да го поздравят със завръщането му дома. Гейб за миг коленичи, наслаждавайки се на топлината на тяхната преданост. После реши, че няма да е зле да се пошегува с тях. Изпълнен с приятни предчувствия, той клекна на ръба на покрива и се приготви да скочи. Почакай. Почакай. Хайде.
Скочи тихо и с трясък събори Вини на земята. Другите двама тюлени рязко се обърнаха и оръжието им проблесна в тъмнината. Кучето излая веднъж вътре в къщата. Гейб беше залепил гърба на Вини на земята, опрял собствения му автоматичен нож в гърлото му.
— Това е Ягуар! — извика вторият тюлен и сграбчи другаря си, преди онзи да успее да се хвърли върху двамата на земята.
Гейб погледна нагоре и им се ухили.
— От вас, момчета, няма да излезе нищо друго, освен жалки и некадърни тангоси — нахока ги той, докато се изправяше на крака. Върна ножа на Вини и му подаде ръка. — Забравихте да обезопасите покрива — добави Гейб, като помогна на жертвата си да стане.
— Кучи син! — изруга Деиносентис и го сръга в отговор. Разярен, той приличаше на Ал Пачино на младини. — Добре дошъл у дома, задник такъв… сър — поправи се той и прегърна Гейб.
Другите пристъпиха напред, за да направят същото. Гейб позна и двамата: Теди Мечока Брюбейкър и бившия професионален футболист Джон Лутър Линдстром, известен с прякора Малкия Джон. Зървайки сдържаните сълзи в очите на двамата мъже, Гейб изпита такова огромно облекчение, че ги прегърна с всички сили.
Тези мъже бяха неговото семейство. Бяха преминали заедно през ада и се бяха върнали оттам безброй пъти. През изминалата година в някои моменти бе смятал, че никога повече няма да ги види. Мамка му, очите му се пълнеха със сълзи.
Мечока заговори в радиослушалките:
— Елате горе, момчета. Ягуара ни изненада. От другата страна се чу възмутено мърморене.
Когато Лутър го освободи от прегръдката си, Гейб забеляза камуфлажната боя и доста миризливите им униформи.
— Вие, момчета, сигурно идвате направо от кораба? — удивено попита той.
— Да, сър. Влязохме в дока тази сутрин, но строевият офицер в последната минута ни възложи да свършим куп неща. Пратихме Вини да набави малко серпантини и балони. Дори не успяхме да ги надуем! — Лутър се държеше като хлапе, лишено от удоволствие.
— Аз ще свърша тази тежка работа — обеща Гейб.
Той по-скоро усети, отколкото чу бързите стъпки на още трима тюлени, които притичаха по стълбите на тераса. Уести Макафри беше пръв, следваше го млад тюлен, когото Гейб не познаваше, а най-накрая идваше Себастиан.
Уести пръв стигна до него. Той единствен бе намерил време да смени камуфлажната си униформа с чифт дънки и бяла трикотажна фланелка. С вързаната си на конска опашка коса и с изложената си на показ татуировка никак не приличаше на останалите тюлени, но това се дължеше на работата му на контра терорист под прикритие.