Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Туула Паркусярви
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Черният ангел (Дневникът на Йоханес Ангелос от падането на Константинопол през 1453 година — завършекът на христовото време по света)». Краткое содержание книги:
26 март 1453
Днес Ана Нотарас заяви:
— Така не може да продължава!
Вече не се караме. Черни съдбовни облаци са надвиснали над главите ни. Очакването ни е хванало за гърлата и тегне като камък в сърцата ни. Така потиснат очаквах веднъж смъртта, окован с вериги за каменна стена. Но тогава не жалех за нищо и нямах нищо за губене. Сега мога нея да загубя!
— Не, така не може да продължава — признах аз. — Хората започват да се съмняват. Някой може да те познае. Улиците и стените имат уши и очи. Баща ти може да научи и да те прибере.
— Не ме е страх от баща ми — рече тя. — Облеклото на монахиня ме пази. Нямах това предвид.
Бяхме стигнали до края на полуострова, под чинарената сянка на Акропола и бяхме полегнали върху пожълтелите мраморни стъпала. Гущерче притича върху камъка, под нас Мармара бляскаше като сребро, а Босфорът се точеше като синя панделка между избуялите в зеленина пролетни хълмове. Иззад пристанището се въздигаха крепостните стени на Пера с веещото се на кулите кръстоносно знаме на Генуа.
Кариклеа не беше с нас. Остана да пере дрехи в къщата ми и да забавлява Мануил с нескончаеми легенди за светици и светци. Бях пил много вино този ден, но въпреки това не ме свърташе на едно място. Безпокойството ни тласкаше навън, под открито небе. Доверявахме се на щастието си с лекотата, с която можехме да бъдем открити.
— Не, нямам това предвид — повтори тя. — Знаеш много добре за какво говоря.
Челото й беше почервеняло от слънцето. Ана протегна загорелите си крака и зарови босите си пръсти в тревата. Страните й порозовяха, а устните й се усмихваха, но в нейните кафяви очи трепкаше неизречена тъга.
— Расото ми е само маскарад — рече тя. — Не съм монахиня. След като се отказах от дом, семейство и възпитание, аз съм по-здрава и по-щастлива от преди. Хлябът ми е сладък, леко ми се диша. Живея. Съществувам. Имам тяло, което ме прави неспокойна.
— Аз уважавам твоето облекло — рекох сухо.
— Точно така — обвини ме тя. — Прекалено много зачиташ моето расо. Светостта те плаши. Не смееш да ме докоснеш.
— И това ми е достатъчно — отвърнах аз. — Да съм с теб. Да те обичам. Няма любов без страст, но моята страст е чиста и не изпитвам нужда да те докосвам.
Ана започна нервно да подръпва ръкавите си.
— Няма любов без страст — повтори тя. — Не съм на годините ти и нямам твоя опит. Може би си прав? Може би не си заслужава да се обръща внимание на страстта, но тялото ми се опитва да ме убеди в обратното. То се разтреперва всеки път, щом положиш ръка на коляното ми. Защо не правиш вече така?
— Не мисли, че съм ангел — уверих я аз.
— Умееш превъзходно да се владееш — отбеляза тя. — Никак ли не те изкушавам?
Ана присви крак и погали разголеното си коляно, поглеждайки ме през полуспуснати клепачи. Но ако се бях опитал да я докосна, веднага щеше да ме отблъсне. Говореше така само за да ме дразни.
— Голям грях извърших, като не оправдах бащиното си доверие — заяви тя. — Помислих си, че ще мога да го изкупя, ако живея и се моля в метоха. Решила бях никога вече да не те видя. През главата ми минаваше идеята да се подстрижа и да стана монахиня. Кажи ми, скъпи мой, хората винаги ли се самозалъгват, за да получат това, което желаят?
— Хората са неизлечими лъжци — отбелязах аз. — Вярват във всичко, в което се надяват, и се самоубеждават, че това, което желаят, е правилно. Но дълбоко в сърцето си никой никога не може да се самоизлъже.
— Йоханес Ангелос — дълбокомислено заключи тя, — струва ми се, че ще е най-добре и за двама ни, ако се ожениш за мен. — След което сложи ръка на устата ми, за да ми попречи да говоря. — Вярно е, че според латинската вяра ти си вече женен и че жена ти е още жива, но какво от това? Ако се откажеш от еретическата си вяра и произнесеш истинското верую на глас, може наново да бъдеш покръстен. Безчет са поповете, които в нашия случай ще провъзгласят предната ти женитба за невалидна и с готовност ще ни венчаят, ако не за друго, то за да си отмъстят на латинците.
— Какво значение ще има всичко това? — запитах аз. — В сърцето си аз съм женен за Мадам Гита и не мога да наруша светото причастие. Дори папата не може да освободи сърцето ми от брачните вериги, след като по собствена воля съм встъпил в тях.
Ана ме погледна през гъстите си мигли с омраза.
— А, така значи! — гневно извика тя. — Гита е по-важна от мен! Аз ли съм ти виновна, че си захвърлил своя живот в скута на една непозната жена, която след това ти е омръзнала? Ти дори вече не можеш да се смееш. Ако умееше, щеше да се ожениш за мен. Защо не искаш поне моята съвест да е спокойна? Така или иначе за своята спокойствие не ще намериш, каквото и да правиш.