Лунните градини

В съня си дребничкият дебел мъж се видя как напуска град Даруджистан през портата „Двата вола“ и поема към залязващото слънце. Дрипавите поли на избелялото му червено палто заплющяха от припряната му походка. Нямаше представа колко дълго трябва да върви. Краката вече го боляха.

На този свят имаше нещастия и имаше нещастие. В моменти на съвест той поставяше световните грижи над своите. За щастие, припомни си той, такива моменти бяха редки, а този, каза си, не беше от тях.

— Уви, един и същи сън движи тези многопръсти сечива под тез омекнали колене. — Въздъхна. — Все един и същи сън. — И така си беше. Виждаше пред себе си слънцето, яхнало далечния връх на хълма, като меден диск през пушливата мъгла. Краката му го носеха по криволичещата улица на бедняшкия Джадроуби, с колибите и съборетините от двете страни, присвити под сгъстяващия се здрач. Старци, загърнати в мръсните жълтеникави дрипи на прокажени, клечаха около огньовете наоколо и се смълчаваха, когато минеше покрай тях. Облечени по същия начин жени, застанали около разкаляните кладенци, спираха, преди да продължат нескончаемото топене на котки — смешен ритуал, чийто смисъл бе непонятен за забързалия се край тях мъж.

Той мина по моста над река Майтен, мина през заглъхналите пастирски биваци на Джадроуби и излезе на открития път, ограден от двете страни с лозя. Там се позадържа — мислеше за виното, което щяха да дадат натежалите от сок гроздове. Но сънищата продължиха да го носят със собствената си инерция и мисълта се отнесе по своя път.

Разбираше, че умът му е в бягство — че бяга от обречения град зад гърба му, че оставя тъмното, унило петно в небето; но че най-вече бяга от всичко, което знае, и от всичко, което е самият той.

За някои талантът, който притежаваха, намираше излаз в хвърлянето на кости, в гадаенето по лопатки или в четенето на Фатида на Драконовата колода. Колкото до Круппе, на него подобни превземки не му трябваха. Силата на откровението беше в главата му и той не можеше да го отрече, колкото и упорито да се стараеше. Зад стените на черепа му кънтеше като траурна песен пророчество и отекваше в костите му.

Той замърмори под нос.

— Разбира се, това е сън, бягство насън. И си мислиш, че този път наистина ще се спасиш. Никой не може да те нарече глупак, Круппе, в края на краищата. Дебел, мързелив и немарлив, да; склонен към крайности, наистина, муден донякъде — със сигурност. Но глупак — не. Над главите ни са се струпали едни времена, в които мъдрият трябва да избира. А не е ли мъдро да прецениш, че животът на другите е по-маловажен от собствения ти? Мъдро е, и то много, разбира се. Мъдър си, Круппе, м-да.

Спря, за да си поеме дъх. Хълмовете и слънцето пред него не изглеждаха по-близо. Такива бяха сънищата, като забързалата се към пълнолетието младост, стръмен път, по който никой не може да се върне — но кой спомена за младост? Или за една определена младост?