Магическият преход
- Автор: Абелар Тайша
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Константинова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магическият преход». Краткое содержание книги:
Тайши Абеляр - женщины-сталкера из партии нагваля Карлоса Кастанеды. Это не
только очередное увлекательное путешествие в мир магии дона Хуана
применительно к обучению женщины-воина, но и ценнейшее практическое пособие,
Здесь подробно описаны так называемые Магические приемы - упражнения, при
помощи которых можно достичь раскрытия энергетических ресурсов, здоровья,
молодости и, кроме того, понимания многих удивительных вещей, скрытых от нас
в обыденной жизни.
Запитах се дали всъщност Манфред не бе намерил кристалите за мен в пещерата, или по-скоро е отвел нагуала до тях по същия начин, по който бе завел мен до любимото ми наблюдателно място на хълма, което гледаше към къщата и двора.
— Ти ме попита веднъж как е възможно да знам толкова много неща за кристалите — заговори Клара, прекъсвайки размисъла ми. — Тогава не можех да ти отговоря, защото ти още не беше се срещала с нагуала. Но сега, след като се запозна с него, мога да ти кажа, че… — Тя си пое дълбоко дъх и се наведе към мен. — Ние сме магьосници от същата традиция като онези магьосници от древните времена. Ние сме наследили техните езотерични ритуали и заклинания, но макар че ги владеем, не проявяваме интерес да ги използваме.
— Манфред е древен магьосник! — възкликнах аз с искрено удивление, без да си дам сметка, че всъщност не бях произнесла на глас размишленията си дотук.
Клара ме изгледа така, сякаш проверяваше дали съм наред, и после се разсмя така силно, че разговорът ни прекъсна. Чух Манфред да джафка така, сякаш и той също се смееше. А освен това можех да се закълна, че или смехът на Клара пораждаше ехо, или някой друг, който се спотайваше зад ъгъла на къщата, също се смееше и това беше най-тайнственото.
Почувствах се като напълно малоумна. Клара не желаеше да изслуша такива подробности като за светлината, която се отразяваше в очите на Манфред.
— Казвала съм ти, че си доста мудна и съвсем не толкова интелигентна, но ти не ми вярваше — смъмри ме тя. — Но не се притеснявай, никой от нас не е чак толкова интелигентен. Ние всички сме безочливи, тъпи, дебелоглави маймуни.
Тя ме почука по главата за потвърждение. Неприятно ми стана да ме нарича дебелоглава маймуна, но все още бях толкова възбудена от откритието си, че не обърнах внимание на забележката й.
— Нагуалът имаше много други причини, за да ти даде тези кристали — продължи Клара, — но той ще трябва сам да ти ги обясни. Но в едно съм сигурна — че ще трябва да им направиш торбичка.
— Каква торбичка?
— Калъфка, която ще изработиш от каквато материя ти прецениш за подходяща. Можеш да използваш велур, филц, вата или дори дърво, ако така решиш.
— Ти каква калъфка си направила за твоите, Клара?
— Аз самата нямам никакви кристали — каза тя, — но съм се занимавала някога с кристали, като млада.
— Говориш за себе си така, като че ли си стара. Колкото по-дълго време те виждам, толкова по-млада изглеждаш.
— Това е, защото правя много магически движения, за да създам тази илюзия — отвърна тя и се разсмя до забрава като дете. — Магьосниците създават илюзии. Погледни само Манфред.
При споменаването на името му, Манфред подаде глава иззад дървото и ни загледа. Изпитах необичайното чувство, че той разбира, че говорим за него и не иска да изпусне нито думичка.
— Какво за Манфред? — попитах аз, като автоматично понижих глас.
— Човек може да се закълне, че е куче — каза шепнешком Клара. — Но това е неговата сила да създаде една илюзия. — Тя ме смушка и съзаклятнически ми намигна. — Виждаш ли, ти си абсолютно права, Тайша. Манфред изобщо не е куче.
Не можех да разбера дали тя ме придумва да се съглася с нея заради Манфред, понеже той се бе надигнал, определено вслушвайки се във всяка дума, която казвахме; или наистина имаше предвид това, което казваше — че Манфред не е куче. Преди да съм открила кое от двете, един пронизителен звук откъм вътрешността на къщата накара Клара и Манфред да скочат и да се втурнат нататък. Понечих да ги последвам, но Клара се обърна и дрезгаво каза:
— Ти остани тук. Връщам се след минутка.
И затича към къщата, а Манфред я следваше по петите.
14.
Минаха седмици, после месеци. Всъщност не обръщах внимание на датите и времето. С Клара и Манфред живеехме в съвършена хармония. Клара бе престанала да ме обижда или може би аз бях престанала да се обиждам. Прекарвах цялото си време в прегледа и в практикуването на кунг-фу с Клара и с Манфред, който с неговите близо петдесет килограма кости и мускули беше извънредно опасен противник. Сигурна бях, че едно блъсване от неговата глава беше равностойно на удар от професионален боксьор.
Безпокоеше ме само едно противоречие, което ми беше трудно да разреша. Клара твърдеше, че енергията ми явно нараства, защото сега мога да разговарям с Манфред, докато аз смятах точно обратното: енергията ми бавно се бе изчерпала почти докрай.
Когато оставахме сами с Манфред, обхващаше ме чувство на неизразима обич. Направо го обожавах. И именно това сляпо чувство на обич създаваше между нас мост, по който той понякога успяваше да ми предаде мислите и настроенията си. Знаех, че чувствата на Манфред са прости и прями като на дете. Той можеше да изпитва щастие, неудобство, гордост от всяко постижение и страх от какво ли не, който мигновено се превръщаше в ярост. Но качествата му, от които най-много се възхищавах, бяха неговият кураж и способност за състрадание. Усещах, че той наистина съчувства на Клара, задето прилича на жаба. Колкото до куража му, Манфред нямаше равен. Това бе куражът на едно развито съзнание, което си дава сметка, че е в затвор. В моите очи Манфред беше невъобразимо самотен. А никой не би могъл да се изправи пред такава принудителна самота, без да притежава неговия несравним кураж.