Потомците на Шанара

Мракът се сгъсти и звездите започнаха да пробляскват. Първо бяха разпръснати тук-там, а след това постепенно небето се изпълни с тях. Луната не се показваше — това беше времето, когато сестрата на слънцето бе обвита в мрак. Звуците на деня изчезнаха и се появиха нощните. Съчките пукаха в огъня, сякаш си приказваха. Една-две от тях запушиха и въздухът се изпълни със странна миризма. Морган извади Меча на Лий и започна небрежно да го лъска. Рен и Гарт нахраниха и завързаха конете. Уокър се придвижи малко по пътеката и се загледа в планините. Другите седяха и мълчаха.

Всички чакаха.

Беше полунощ, когато Коглайн се върна за тях. Старецът се появи от сенките като дух така неочаквано, че всички подскочиха. Никой, дори Уокър, не го бе видял да идва.

— Време е — съобщи той.

Те се изправиха и безмълвно го последваха. Коглайн ги поведе по пътеката от лагера към все по-гъстите сенки на Драконовите зъби. Звездите ярко светеха над главите им, но скоро планините започнаха да се затварят, оставяйки ги да вървят в тъмнина. Коглайн сякаш имаше котешки очи и не забави хода си. Опитваха се да поддържат темпото му Пар, Кол и Морган бяха близо до стареца, следвани от Рен и Гарт, после вървяха Стеф и Тийл, а Уокър Бо вървеше последен. Пътеката бързо се стесни, след като навлязоха между хълмовете, и сега вървяха през дефиле, което се отваряше като джоб в планините. Тук беше тихо и толкова спокойно, че чуваха дишането на останалите, докато се изкачваха с мъка нагоре.

Минутите се изплъзваха. Чукари и камънаци заставаха на пътя им, а пътеката се извиваше като змия между тях. Коглайн бързаше. Пар се спъна и удари коляното си. Повечето от канарите бяха лъскави като черно огледало. Той отчупи малко парченце и го пусна в джоба си.

Изведнъж планините се разцепиха пред тях и те застанаха на ръба на Долината на Глината. Тя представляваше широко място, покрито със същите черни камъни. Долината бе лишена от живот. По средата й имаше езеро, чийто зелени води се движеха, въпреки липсата на вятър.

Коглайн спря за момент и погледна към тях.

— Това е Рогът на пъкала — прошепна той — Дом е за духове и Друидите от миналото. — Обветреното му лице сякаш доби благоговеен израз. След това се обърна и ги поведе надолу — долината бе потънала в тишина. Ехото си играеше с тези звуци като дете в летен ден. Тук беше странно топло, сякаш дневната горещина бе уловена, за да замести нощния хлад. Пар усети струйка пот, която се спусна по гърба му.

Стигнаха до дъното на долината и притиснати един към друг, тръгнаха към езерото. Сега по-ясно виждаха движението на водата, чуваха пляскането на малките вълнички…Носеше се мирис на стари и изоставени неща.

Бяха още на няколко стъпки от езерото, когато Коглайн вдигна ръце и ги спря:

— Спрете! Не отивайте по-близо. Водите на Рога на пъкала са отровни за смъртните! — Той приклекна и сложи пръст на устните си, сякаш говореше на деца.