Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Ясно. Новобранецът е поддал, събрали са колекция от бутилки за Нова година, а после се е появил и неизбежният предател. Дошли са, намерили са компроматите. И сега ще опитат да ги лепнат на моя гръб. Само че, в това време аз не бях тук. Имам аргументи за оправдание, но не трябва да се оправдавам. Трябва да отговарям възможно с по-малко нерв. Ясно ми е, какво трябва да правя, но не ми е спокойно и се събуждам няколко пъти през нощта.
Рано сутринта в залата влиза сержантът. Уж не е от ранобудните, а днес… Подава ми ръка, но избягва погледа ми. Казвам му какво съм чул снощи на портала, а той потвърждава, че нещата стоят точно така.
— И за какви бутилки става въпрос?
— Ти много добре знаеш. Шкафовете в кулата бяха натъпкани. Извадиха към трийсетина.
— Добре, но мен ме нямаше тук. Аз бях оставил три. Ако Таси се е правил на добър, защо аз трябва да отнеса шамарите?
— Той каза, че ти си ги заредил. Обичал си да пийваш…
— Човече, ако изпия тоя алкохол, ще можете да ме сложите в стъкленица. Спиртосан. Кога си ме видял да пия и то тук, в поделението, в залата?
— Не знам. Не обяснявай на мен тия неща. Обяснявай в щаба.
Няма да ми е леко. Сержантът не е лош човек, но наистина не е да влезеш впрегнат заедно с него в дълбока вода. Ясно му е, че не съм аз, но ще се прави на щипана мома.
Отивам в щаба. Почуквам на стаята на командира. Никой не се обажда отвътре. В това време чувам познат глас:
— А, ето те и теб. Добре дошъл… — Моят приятел, майорът. — Влез в стаята ми. Седни. Как са баща ти, майка ти — пита добродушно разсеяно.
— Благодаря, добре са.
— Те са добре, но ти хич не си. Дай си книжката.
Давам я. Той я отваря. Чете. Замисля се. Поглежда ме. От показното му добродушие няма и помен.
— Абе, келеш, ти не можеш ли да смяташ?
— Мога.
— А защо не сметна кога изтичат двайсет дни от деветнайсти миналия месец?
— Откакто съм в казармата, непрекъснато ми се внушава, че вън, в цивилизацията, две по две може да е четири. Но вътре, в поделението, не винаги е така. В поделението е толкова, колкото сметне по-старшият. Затова не съм правил ревизия на записаното в документа.
— А за склада с ракията какво ще кажеш?
— Нямам какво да кажа. Отсъствах. Разбрах за тая история едва след като се прибрах.
— Очакваш ли да ти повярвам? Според насъбраната информация, си завършен алкохолик.
— Който пие по кило… на петилетка. Мога ли да попитам откъде е набрана информацията?
— Не е твоя работа!
— Извинете, точно моя работа е. Аз отсъствам, някой складира пиенето, вие го намирате и виновен става отсъстващия. По данни на присъстващия.
— Слушай, келеш…
— Редник от военно-въздушните сили…
— Слушай келеш, редник от военно-въздушните сили! Бях ти обещал три дни арест след завръщането, но не мога да си позволя да бъда толкова добър. И десетарка няма да те побере. Ще те дам под съд. За просрочване на отпуск, което се води бягство. И за алкохолизъм. Няма да минеш и само с условна присъда — изрежда майорът.
Отвътре ми е свито, но знам, че това е блъф. Знам също, че няма да ми се размине без нищо. Началниците в казармата държат на първоначалните си постановки, дори когато явно са лишени от основание. Замълчавам. Ще последва още някаква закана, а после ще ми бъде предложен вариант, безусловно добър за мен.
Трябва да внимавам не със заканата — нея мога и да я пусна край ушите си. Трябва да бъда нащрек с безусловно добрия вариант.
В това време в стаята влиза началник щаба. Също майор. Двамата си кимват.
— Какво, направи ли пълни самопризнания? — пита по-старшият майор.
— Увърта. И се прави на тарикат.
Началник щаба ме поглежда със зеленикавите си очи.
— Защо не се прибра когато трябваше?
— Прибирам се няколко дни преди датата, посочена в книжката.
Заместникът сработва и ме изгонва в коридора. Докато стоя пред стаята, дочувам полутих разговор. Явно обмислят положението. След половин час ме извикват. Двамата пушат и се смеят на нещо. Решили са проблема за десет минути, а останалите двадесет са за обработка на нахалника в коридора.
— И така, ще отречеш ли, че си се сетил за допуснатата грешка, но си се направил на две и половина? — пита спокойно по-старшият майор. — Ако не си признаеш, утежняваш положението си — добронамерено ме информира той.
Да бе, признавам, и оттам-нататък ела, та гледай какво става! Тогава военния съд не ми мърда. Вдигам рамене. И повтарям постановката, че на написано от началник ревизия не се прави. И аз като примерен и уставен боец…
Казвам го толкова сериозно и убедено, че и двамата прихват. „Ти, примерен и уставен боец?!…“