Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— В края на краищата, миличката ми, не мога да търся сметка на някой мъж, че те желае, щом се държи прилично — в края на краищата и двамата знаем какво представляваш, а и аз не мога да те упреквам за това. Истината е, че се гордеех и с двама ви, задето проявявате такава цивилизована сдържаност. Не е лесно, знам.
Тъй като играеше шах с баща ми, а съвсем скоро започна да играе и с Удроу, господин Бронсън ме виждаше кажи-речи всеки ден. Доброволно предложи да стане помощник-водач на скаутската организация към нашата църква… а следващия петък вечерта докара Брайън младши и Джордж след събранието на скаутите.
Следващата събота заведе петте ми по-големи деца на пикник. Те бяха също толкова очаровани от него, колкото и аз. После Карол ми призна:
— Мамо, ако някога се омъжа, искам да е за мъж като господин Бронсън.
Не й казах, че и аз си мисля същото.
По-следващата събота господин Бронсън заведе Удроу на матине в театър „Хиподрум“, за да гледат магьосника Търстън Велики. Когато се върнаха, детето спеше в ръцете му. Успях да го поканя да влезе, тъй като татко беше с мене. По време на този странен роман господин Бронсън не пристъпи прага къщата, без баща ми да е бил там.
Веднъж, когато господин Бронсън доведе Брайън младши от урок по кормуване, го поканих на чай. Попита за татко. Щом разбра, че го няма, изведнъж се сети, че закъснява за някаква среща. Мъжете са по-плахи от жените… поне според собствения ми опит.
Брайън се върна у дома на първи април, неделя. Същия ден татко замина на кратко посещение в Сейнт Луис — предполагам, за да се види с майка ми, но той никога не даваше обяснения. Щеше ми се да бе останал вкъщи, за да можем с Брайън да се поразходим.
Ала нищо не казах — децата нямаха търпение да видят баща си, а аз — да го замъкна в леглото. А освен това… ами вече нямахме кола. Преди да замине за Платсбърг, Брайън беше продал „Ел рео гранде“.
— Мо — беше ми казал той, — през април миналата година имаше смисъл да пътувам с кола до Платсбърг. Там реото ми свърши добра работа. Но само един глупак би тръгнал с кола през февруари от Канзас сити до Ню Йорк. Миналата година три пъти ме вадиха от калта; а ако беше февруари, не знам докъде щях да стигна.
— Освен това — добави Брайни с най-очарователната си усмивка в стил „Теди Рузвелт“, — имам намерение да купя десетместна кола. Или единадесетместна. Да се пробваме ли за единадесетото място?
Пробвахме се, но точно този път не успяхме да раздрънкаме касата.
Брайни замина за Платсбърг с влака като ми обеща, че след като се върне, ще купи най-голямата възможна пътническа кола.
Така че когато Брайън се завърна у дома на първи април 1917 г., си останахме вкъщи и се любихме в леглото. В крайна сметка не е задължително да го правиш по полянките.
Същата нощ, след като доста се уморихме, ала още не ни се спеше, попитах:
— Кога трябва да се връщаш в Платсбърг, любов моя?
Толкова се забави с отговора, че добавих:
— Не трябваше ли да те питам, Брайън? От 98-ма насам мина толкова време — забравила съм, че има и такива въпроси, които не бива да се задават.
— Най-мила моя, можеш да ми задаваш каквито си искаш въпроси. Понякога не бих могъл да им отговоря, защото ми е забранено, но в повечето случаи не бих могъл да ти отговоря, защото на младши лейтенантите не им казват кой знае какво. Ала на този ще ти отговоря. Мисля, че няма да се връщам в Платсбърг. Всъщност толкова съм сигурен, че нищичко не оставих там — дори и четката си за зъби.
Замълчах.
— Не искаш ли да знаеш защо?
— Скъпи, ти сам ще ми кажеш, ако желаеш.
— Морийн, ама никога ли не ти се иска да си пъхаш носа по женски?
Разбира се, че ми се иска, скъпи, но ако не си пъхам носа, ще измъкна от тебе много повече!
— Бих искала да знам.
— Ами… не знам какво са писали тукашните вестници, но така наречената „Цимерманова телеграма“ е автентична. Няма никакъв шанс да останем встрани от войната по-дълго от месец. Въпросът е: да изпратим повече войски на мексиканската граница или в Европа? Или и двете? Да чакаме ли Мексико да ни нападне или да ги изпреварим и им обявим война? Или първо да обявим война на кайзера? Ако я обявим, можем ли да обърнем гръб на Мексико?
— Толкова зле ли е наистина?
— Много неща зависят от президента Каранса. Да, толкова е зле — вече си получих заповедта за мобилизация. Остава само телеграмата и край — вече съм действащ офицер и трябва да хващам пътя към мястото на мобилизация… което не е Платсбърг — той се протегна и ме погали. — А сега забрави всичко това и мисли само за мене.