Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отвъд залеза (Животът и любовите на Морийн Джонсън(Мемоари на една леко нередовна жена))». Краткое содержание книги:
— О, папа, не бъди толкова гаден! Имам нужда някой да ме гушне. Да ме прегърне.
— Знам, но няма да го получиш от мене. А сега — къш оттука.
— Ами ако не се махна? Много съм голяма, за да ме нашляпаш.
Той въздъхна.
— Така си е. Дъще, ти си съблазнителна и аморална кучка — и двамата го знаем и винаги сме го знаели. Тъй като не мога да те напляскам, съм длъжен да те предупредя. Изнасяй се веднага… или ей сега ще се обадя на мъжа ти, още тази вечер, и ще му кажа, че трябва веднага да си идва, защото не съм способен да изпълня дълга си пред него и пред семейството му. Разбра ли ме?
— Да, сър.
— А сега — вън!
— Да, сър. Мога ли преди това да направя кратко изявление?
— Ами… да чуем.
— Не съм те молила да се любиш с мене, но ако го беше… ако го бяхме направили, нямаше да навреди. Бременна съм.
— Няма значение.
— Нека да довърша. Преди цял век, когато ме накарахте да изработя личните си Божии заповеди, вие ми определихте границите на разумното прелюбодеяние. Придържах се старателно към вашето определение, защото се оказа, че по този въпрос мнението на съпруга ми е досущ като вашето.
— Радвам се да го чуя… макар че май не се радвам много, че ми го казваш. Мъжът ти специално ли ти разреши да ми го кажеш?
— Ъ-ъ… не, сър. Не специално.
— Значи си ми споделила тайна от спалнята без съгласието на другия. Морийн, нямаш правото да подлагаш друг човек на риск без негово знание и съгласие и ти го знаеш.
Настана дълго, студено мълчание.
— Да, не бях права. Лека нощ, сър.
— Лека нощ, мила дъще. Обичам те.
Когато Брайън се върна, ми каза, че пак ще замине за Платсбърг през 1917 г. — ако дотогава вече не сме се включили във войната.
— Искат някои от нас да отидат там по-рано, да станат инструктори и да помагат в обучението на новаците без военен опит… и ако се включа, набързо ще ме повишат в старши лейтенант. Нямам писмено обещание. Но такава е политиката.
Баща ми успя да уталожи една малка война вкъщи — остана да живее при нас и до голяма степен пое грижата за Удроу с пълното право да го шляпа по бузките и по дупето, без да пита родителите му. И двамата с Брайън си отдъхнахме.
Татко се грижеше много и за шестото ми дете и това ми позволи Удроу да си остане моят любимец, без да става нужда да се поддам на изкушението да ми проличи.
Като гледам от това голямо разстояние — повече от век, — си мисля, че най-накрая разбрах защо най-несимпатичният ми син беше моят любимец. Защото приличаше най-много на баща ми — и по добрите, и по лошите си страни. Татко не беше светец… но той беше „моят тип негодник“… а синът ми Удроу беше почти негово копие, с шейсет години по-младо — същите недостатъци, същите добродетели. А освен това бяха най-твърдоглавите мъже, които някога съм познавала.
Може би един безпристрастен съдия би преценил, че ние тримата сме „тризнаци“ — като не се брои незначителния факт, че сме баща, дъщеря и внук… и че те и двамата бяха също толкова подчертано мъже, колкото аз съм жена.
Баща ми тупаше Удроу, когато станеше нужда, зае се с образованието му, също както навремето — с моето. На четири години го научи да играе шах; не се наложи да го учи да чете — също като Нанси Удроу сам се научи. Това ме освобождаваше да си гледам другите, цивилизованите, добре възпитаните деца без всякакви мъчнотии и без нужда да повишавам тон.
Това, че баща ми „осинови“ Удроу, ме оставяше да бъда повече време с моя прекрасен, обичлив, обичан съпруг. Твърде скоро отново дойде време да замине за Платсбърг. После за мене наистина дойдоха Велики пости. Нелсън беше в града известно време предната година. Но „Брайън Смит асоушиейтс“ сега беше преместила канцеларията си в Галена, където Нелсън беше началник на нова мина, от която Брайън бе откупил дял, след като направеният от него оглед беше показал, че мястото си струва да се разработи, но собственикът му се нуждае от още капитал. Анита Боулс се бе омъжила и ни бе напуснала; нашият офис в Канзас сити сега беше само номер на пощенска кутия, телефонен номер, прехвърлен у дома, и малко канцеларска работа, с която аз се оправях с лекота.
Така че Нелсън, моят единствен напълно безопасен „съпруг за утеха“, беше твърде далече… а баща ми не ме изпускаше от очи… и Морийн живя четири, пет, може и шест месеца като в манастир.
Татко често прекарваше по някой и друг час вечер в близка кръчма с билярд, която наричаше „своя шах клуб“. В една дъждовна вечер в края на февруари той ме изненада, като доведе вкъщи някакъв непознат.
И така, аз протегнах ръка за поздрав на един младеж, който приличаше досущ на баща ми от най-ранните ми детски спомени.