Контейнери на смъртта

— Нищо. Той ще преспи у нас. Нали си спомняте, че говорихме за „Джошокаку“? Човекът, с когото ще ви запозная, е работил там.

— Нима? — зарадва се Хирано.

— Той беше много любезен към мен, когато работеше в „Кокубу“. Миналия месец се уволнил, решил да попътува из страната, а после ще си потърси друга работа. Минавал оттук и решил да се отбие при мен пътем. Може би ще научите от него нещо любопитно.

— Тръгвам незабавно. Мисля, че след около час ще бъда при вас — Хирано не можеше да сдържи вълнението си. За такъв случай можеше да си позволи да вземе такси.

След като приглуши малко гласа си, Мишима добави:

— Трябва да ви предупредя, той е много сложен човек, измислете си подходящ предлог. Иначе няма да ви разкаже нищо. За щастие не знае, че именно вие сте написали статията за изпробването на инсталацията.

Пътуването отне на Хирано малко повече от един час. Той, който обикновено обикаляше по селските пътища с велосипед, сега се чувствуваше така, като че ли изведнъж е станал сътрудник на някой солиден вестник. Това го изпълваше със самоувереност. Разбира се, това беше просто такси, а не служебна кола със знаменцето на редакцията, но за сметка на това на нито един от тия надути столичани не би могъл да се яви дори насън тлъстият дивеч за който бързаше сега.

Познатият на Мишима се казваше Кан Сасаки. Беше на малко повече от шейсет и изглеждаше доста солиден. Прошарена коса. Бенка на носа. Тъй като Мишима представи Хирано за свой приятел, Сасаки започна да разговаря с него приветливо. Мишима му каза веднага за какво става дума.

— Господин Хирано се интересува от „Джошокаку“, отдавна му се иска да напише очерк за това заведение, но все не му се удава да получи разрешение да го посети.

— Извинете, а какво по-точно ви интересува за „Джошокаку“? — попита добродушно Сасаки. — Самата сграда ли?

— Става дума за това, че ние публикуваме серия от очерци под общото заглавие „Сгради и хора“. За известни дейци от епохата Шова23 и за архитектурни паметници, например за резиденцията на министър-председателя, за сградата на застрахователната компания „Дайичи сеймей“24, за хотел „Санно“25. В тъканта на разказа са включени исторически епизоди. Очерците се харесаха на читателите, поради което редакцията реши да не се ограничава само с Токио, а да разкаже и за интересни сгради в други райони на страната.

Хирано се вслуша в съвета на Мишима: още в таксито си измисли приемлив предлог за интервю. Хрумването му не беше кой знае какво, но не предизвика никакви подозрения у Сасаки.

— И избрахте „Джошокаку“… — В тона на Сасаки се чувствуваше уважение към „Джошокаку“ и към самата компания — това беше верноподаническият дух, с който се отличаваха всичките й служители…