Контейнери на смъртта

— Със своята отбранителна мощ Япония съвсем не е „книжен тигър“, както твърдят някои военни наблюдатели. Нито една страна не може да не държи сметка за нея. Индустриалната мощ на Япония, в много отношения вече започваща да изпреварва Америка, й позволи да превърне военния си потенциал в страшна сила.

Мишима просто сияеше от гордост. Очевидно бе, че той счита за сърцевина на индустриалната мощ на Япония компанията „Кокубу“. Макар и вече да не й служеше, съзнанието, че принадлежи към нея, ласкаеше самолюбието му. В това отношение той не се отличаваше ни най-малко от Фунато.

— Господин Мишима, а защо напуснахте „Кокубу“? Казваха ми, че още не сте достигнали възрастта за уволнение.

Само много сериозни причини биха могли да накарат един служещ да напусне компанията, към която е толкова привързан. Хирано искаше да чуе тези причини от устата на самия Мишима…

— Реших да дам път на младата смяна — отклони се от отговора той.

— А господин Фунато ми каза, че причината била съвсем друга…

— Какво? Фунато ви е разказал и това? — Върху лицето на Мишима се изрази учудване.

— Ето каква е работата … Една моя позната изчезна през лятото на миналата година и оттогава не е известно нищо за нея. Подозирам, че в тази история не може да няма пръст Кенсей Домото.

— Домото ли? — попита заинтересувано Мишима. И Хирано трябваше да му разкаже цялата история на Мари Фуджикура.

— Я виж ти … Аз се уволних през юни миналата година, затова, ако Домото е идвал с нея в „Джошокаку“, то ще е било след моето напускане.

— А по време на вашата служба Домото идвал ли е там с жени?

— Доколкото зная, не. В „Джошокаку“ гостите обикновено идват сами, защото разчитат, че фирмата ще придаде към тях свой човек. Там ги наричат „сътрудник компаньон“.

— „Сътрудник компаньон“ ли? — не разбра Хирано.

— Как да ви обясня … Така наричат за благоприличие ония момичета, които фирмата доставя за обслужване на важните си гости.

— Казват, че вие сте изпратили една от тези компаньонки да си отиде?

— Дори това знаете … Тъкмо бях отишъл и приготвил всичко в „Джошокаку“ за посрещането на Домото. И ето че пристига едно момиче и казва, че било извикано от фирмата. Изгоних го, казах, че не зная нищо. Навярно това е бил единственият случай в „Джошокаку“, когато на този дъртак се е наложило да спи в студено легло …

— Получила се е „стая на нещастието“, така ли? — пошегува се Хирано. Мишима го изгледа учудено.

— Нима и вие сте ходили в „Джошокаку“?

— Не, не. Зная само това, което съм чувал. Просто отдавна ми се иска да отида, но нали не пускат външни хора. Казват, че сградата била великолепна. Не бихте ли могли да ми помогнете?.

— Разбира се, хората имат навика да преувеличават, макар че там наистина е благоволявал да отсяда Негово величество императорът, а и много други важни личности, дори чужденци ходят понякога инкогнито.

— Защо инкогнито?

— На всички им се иска да преспят в „стаята на щастието“. С изключение на императора, разбира се …

— Щом е така, администрацията сигурно не иска да показва тази стая на кого да е?