Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Учил съм ги как да се бранят от тях, Трул. Намерението на краля-магьосник е да създаде истинска армия, като на ледериите. Специализирани части. — Феар го погледна съсредоточено. — Аз съм Главният оръжейник на Хирот и вече, по заповед на краля-маг — на всички племена.
— Ти ли ще водиш тази армия?
— Ако се стигне до война — да, аз ще я поведа в битка.
— Така са почетени Сенгар — каза Рулад. Лицето му беше безизразно, тонът равнодушен.
„Така са възнаградени.“
— Бинадас се върна призори — каза Феар. — Днес ще си отдъхне. След това тръгваме.
Трул кимна.
— Идва ледерийски керван — добави Рулад. — Бинадас ги срещнал на пътя. Аквиторът е Серен Педак. С тях е и Хул Бедикт.
Хул Бедикт. Стражът, който бе предал нереките, тартеналите и фаредите. Какво ли искаше? Трул знаеше, че не всички ледерии са еднакви. Противните мнения сред тях кънтяха с грохота на мечовете. Сред алчните множества в огромните им градове гъмжеше от предателства и дори в самия дворец, доколкото можеше да се вярва на слуховете. Търговецът бе задължен да предаде думите на оногова, който го е купил. Докато Серен Педак, в ролята си на Аквитор, нито щеше да изкаже на глас позициите си, нито щеше да се намеси в стремежите на другите. Беше се оказвал все извън селото при другите й посещения, тъй че не можеше да прецени нещата по-ясно. Но Хул, някогашният Страж — за него говореха, че е неподатлив на подкупи, тъй както можеше да е само човек, преживял веднъж измяна.
Трул мълчаливо загледа робите, които вече мъкнеха вързопите с оръжие към оръжейната.
Дори братята му изглеждаха… някак по-различни. Сякаш невидими от никой друг сенки се бяха изопнали помежду им и песента на вятъра тръпнеше натежала. Мрак сякаш се беше влял в кръвта на братята. А това нямаше да е добре за предстоящото пътуване. Никак нямаше да е добре.
„Винаги съм притесненият. Виждам само грешните неща. Тъй че вината е моя, в самия мен. Не бива да забравям това. Също като с изводите ми за Рулад и Майен. Грешни неща, грешни мисли, точно те като че ли са… неуморни.“
— Бинадас каза, че Бурук кара ледерийско желязо — подхвърли Рулад и прекъсна размислите му. — Това ще е полезно. Пъстрата знае, ледериите са глупци…
— Не са — прекъсна го Феар. — Просто са безразлични. Не виждат никакво противоречие в това в един момент да ни продават желязо, а в следващия — да поведат война срещу нас.
— Както и с лова на бивнести тюлени — добави Трул и кимна. — Страна с десет хиляди алчни ръце и никой не знае кои са истинските, кои са на властниците им.
— Крал Езгара Дисканар не е като Ханан Мосаг — каза Феар. — Той не управлява народа си с абсолютна…
Трул го погледна рязко и Феар замълча и се обърна.
— Тази нощ Майен ще ни гостува. Майка може да ви помоли да помогнете в приготвянето на вечерята.
— Ще помогнем — отвърна Рулад и погледна за миг Трул в очите, преди отново да насочи вниманието си към робите.
„Абсолютна власт… не, това го премахнахме, нали? А може би изобщо не е съществувала. Жените в края на краищата…“
Другите роби шетаха в големия дом, ситнеха напред-назад, но Удинаас тръгна към нишата си за спане. Тази нощ щеше да обслужва, затова му бяха разрешили да си почине. Видя Урут — стоеше до централното огнище, — но успя да се промъкне незабелязан в бъркотията — един от многото роби в полумрака вътре.
Уверенията на Пернатата вещица не му излизаха от главата и го стягаха за гърлото с всеки поет дъх. Ако Едур откриеха истината, потекла в жилите му, щяха да го убият. Знаеше, че трябва да се крие, ала не знаеше как.
Отпусна се на постелята си. Звуците и миризмите в огромното помещение го обляха. Легна по гръб и затвори очи.
Тази нощ щеше да работи с Пернатата вещица. Беше го навестила само веднъж — тогава, в съня му. Инак не бе имал възможност да говори с нея. А и подозираше, че тя едва ли ще го насърчи да приказват. Освен светското неприличие, продиктувано от различията в класите им, тя бе видяла у него кръвта на Вайвал — или поне така бе заявила в съня му. „Освен ако изобщо не е била тя. Освен ако не е било само творение на собствения ми ум, изваяно от прах.“ Стига да беше възможно, щеше да говори с нея — все едно дали щеше да го насърчи, или не.
Робите бяха изнесли чергите навън и ги бяха изпънали на дървени магарета. Ударите на тоягите, с които изтупваха прахта от тях, кънтяха като далечен кух небесен гръм.
В ума му пробяга смътна мисъл: къде ли бе отишъл сенчестият дух? И сънят го обзе.
Беше безтелесен. Само безплътен възел от сетива. В лед. Синкав и мътен свят, нашарен със зеленикави нишки. Стържещи прашинки и пясък, и миризма на студ. Далечни стенещи звуци, реки от ледена твърд, хлъзгащи се една срещу друга. Кръгове слънчева светлина, носещи зной в дълбините, зной, който се трупа, докато грохотът не разтърси света.