Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— И ние ли трябваше да видим същото? — изръмжа Хул.
Привидението бе започнало да се стапя, цветовете избледняваха.
— Ако ви харесва — стигна до ушите им смътният насмешлив отговор. — Разбира се, възможно е духът, който виждат, да е твоят, не моят.
И призракът изчезна.
Мишките започнаха да се изливат към гората от двете страни на пътя, изведнъж объркани, отново слепи за силата, която ги бе призовала. Изцеждаха се във влажната тор, в сенките и коренищата на изпопадали дървета. Допреди миг гъмжилото им бе пред тях, а в следващия — пустота.
Серен рязко се извърна към Бурук.
— Какво искаше да кажеш с това, че плочките не лъжат? Могила и Корен са плочки в Крепостта на Азат, нали? Видял си гадаене, преди да започнеш това пътуване. В Трейт. Отричаш ли го?
Той отклони поглед. Лицето му бе пребледняло.
— Крепостите се пробуждат. Всички, Аквитор. Всички.
— Кой беше този тогава? — попита Хул Бедикт.
— Не знам. — Изведнъж Бурук се намръщи и извърна глава. — Има ли значение? Калта се раздвижва и от нея излизат разни неща, това е. Седмият край се приближава, но се боя, че изобщо няма да е така, както са ни учили. Раждане на империя, о, да, но кой ще я управлява? Пророчеството е гибелно двусмислено. Пътят се разчисти — да продължим.
И се качи във фургона си.
— Трябва ли да тълкуваме това? — попита Хул.
Серен сви рамене.
— Пророчествата са като самите плочки, Хул. Виждаш в тях онова, което искаш. — Утайката от ужаса още киселееше в гърлото й, коленете й бяха омекнали. Изведнъж усети, че е страшно уморена, развърза шлема и го смъкна. Ситният дъжд бе като лед по челото й. Притвори очи.
„Не мога да го спася. Не мога да спася никого от нас.“
Хул заговори на нереките. Серен примига, отвори очи и се отърси от мислите си.
Пътят им продължи — фургоните скърцаха и тракаха, нереките пъшкаха. Застиналият въздух и сипещата се през него мъгла бяха като дихание на уморен бог.
„Два дни. Два дни и ще свърши.“
На трийсетина разтега напред, невидим за тях, бухал се понесе над пътеката, безшумен на широките си черни криле. Кръв имаше по ноктите му, с кръв бе зацапан и клюнът.
Изобилието от плячка бе неоспоримо. Изобилие, достойно за празненство. Ловецът познаваше само лова, безразличен към страха на плячката. Безразличен и към бялата врана, която се понесе по дирята му.
Капризът на вятъра отнесе остатъците от погребалния дим към селото. Кладата беше горяла цял ден и цяла нощ и когато Трул Сенгар на другата заран излезе от бащината си къща, мъглата, понесла се над двора, горчеше от чернилката на саждите.
Трул съжаляваше, че бе открил този нов свят. Разкритията, които не можеше да се отменят. Вече бе посветен в тайни и истината беше, че предпочиташе да не е. Познати доскоро лица се бяха променили. Какво знаеха те? Колко голяма и коварна бе тази заблуда? Колцина воини беше привлякъл Ханан Мосаг в своите амбиции? До каква степен се бяха организирали жените срещу краля-маг?
Братята не бяха си разменили и една дума по този въпрос след разговора в ямата, където разбитият череп на дракона бе единственият свидетел на нещо, което повечето щяха да нарекат измяна. Приготовленията за предстоящото пътуване бяха в ход. В края на краищата нямаше да ги придружават роби. Ханан Мосаг бе изпратил духове до селата оттук до ледените полета, така че щяха да ги очакват провизии и отпадаше необходимостта от обременяващ товар с продоволствие, поне до самия край.
Една кола, теглена от половин дузина роби, изтрополи по моста, натоварена с новоизковани оръжия. Стегнати на вързопи стърчаха копия с железни върхове, медният обков предпазваше прътите на половината дължина. Виждаха се и тежки мечове, с педя и половина дълги дръжки, в ножници, увити с щавена кожа. Бойни секири за изправени на стремената конници, колчани с дълги стрели, с кожени ивици вместо пера. Метателни брадви, предпочитани от арапаите. Широки къси саби в стила на меруд.
Ковашките чукове отново кънтяха с екота на войната.
Феар и Рулад, следвани от неколцина роби, отидоха до колата и Феар започна да дава нареждания къде да се приберат оръжията.
Рулад спря при Трул и попита:
— Трябват ли ти още копия, братко?
— Не, Рулад. Виждам тук оръжия на арапаи и меруд… и на бенеда, и ден-рата…
— На всяко племе, да. Така е сега във всички ковачници, във всяко село. Учат се едни от други.
Трул се обърна към Феар.
— Какво мислиш за това, братко? Ще обучаваш ли хиротските воини в новите оръжия?