Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
„Живеем във враждебно време. Но пък всички времена са враждебни.“
Заваля отново.
Далече на юг, отвъд планините, които току-що бяха прехвърлили, подготвяха краха на Тайст Едур. И тя подозираше, че Хул Бедикт е обречен. Не можеха да си позволят риска, който носеше той, измяната, която почти бе заявил. Иронията бе в това, че желанията им съвпадаха. Та нали и двамата желаеха война. Само ликът на победата беше различен.
Но Хул не притежаваше нужната проницателност, за да изиграе точно тази игра и да остане жив.
И тя вече бе започнала да се чуди дали ще положи усилие да го спаси.
Откъм фургона на Бурук се чу вик и нереките се занадигаха уморено. Серен придърпа по-плътно наметалото около раменете си и се загледа с присвити очи към пътя напред. Усети, че Хул идва при нея, но не го погледна.
— В кой храм си се учила?
Тя изсумтя и поклати глава.
— Турлас. Забулените сестри на Празния трон.
— Точно срещу Малкия канал. Помня го. Що за дете беше, Серен?
— Явно имаш някакъв образ в ума си.
Улови кимването му с крайчеца на окото си.
— Ревностна — каза той. — Изрядна до крайност. Задълбочена.
— Има регистри с имената на по-забележителните ученици. В тях на много места ще намериш името ми. Например прочута съм с най-многото наказания, наложени за година. Двеста седемдесет и едно. „Неосветената килия“ ми беше по-позната от собствената ми стая. Освен това бях обвинена в съблазняване на един гостуващ жрец. И преди да си ме попитал — да, виновна бях. Но жрецът се закле в обратното, за да ме защити. Отлъчиха го. По-късно чух, че се самоубил. И да беше останала у мен някаква невинност, тогава щях я изгубя.
Той застана пред нея — първият фургон вече ги подминаваше, теглен от нереките. Принудена бе да го погледне. Тя се поколеба, после се усмихна кисело.
— Стъписах ли те, Хул Бедикт?
— Ледът под мен се пропука.
По лицето й пробяга гняв, но после осъзна самоподигравката в признанието си.
— Не се раждаме невинни, Хул. Само неизмерени.
— И навярно неизмерими също.
— Поне за няколко кратки години. Докато външното не се наложи над вътрешното, и тогава започва жестоката война. Нито сме родени за състрадание — въпреки широко отворените очи и външната доброта.
— И ти рано си разбрала своята лична война.
Серен сви рамене.
— Врагът ми не беше авторитетът, макар че може би е изглеждало така. Беше самото ми детство. Принизените очаквания на възрастните, желанието да прощават. Гадеше ми се…
— Защото е било несправедливо.
— Детското чувство за несправедливост винаги е егоистично, Хул. Не можех да се самозаблуждавам с това възмущение. Защо говорим за това?
— Въпрос, който забравих да ти задам. Още тогава. Мисля, че самият аз бях дете в онези дни. Отвътре, не отвън.
Тя повдигна вежди, но замълча. Хул все пак я разбра.
— Може би си права. За някои неща. Но не и за Едур.
Вторият фургон също изтрополи покрай тях. Серен изгледа мъжа пред себе си.
— Толкова ли си сигурен в това? Защото виждам, че си тласкан от собствената си нужда. Едур са мечът, но ръката е твоята, Хул. Къде е състраданието тук?
— Грешиш, Серен. Смятам аз да бъда мечът.
Мразът в костите й се усили.
— По какъв начин?
Но Хул поклати глава.
— Не мога да ти се доверя, Серен. Ще трябва да почакаш, като всички. Само едно обаче. Не заставай на пътя ми. Моля те.
„Не мога да ти се доверя.“ Тези думи срязаха душата й. Но пък въпросът за доверието стоеше и от двете страни на пътя, нали?
Третият фургон спря до тях. Перденцето на прозореца на вратата се дръпна и мъртвешки бледото лице на Бурук надникна навън.
— И това ли му викате водене? Кой маркира пътя? Да не сме обречени да се изгубим? О, не, само не ми казвайте, че пак сте станали любовници! Серен, определено изглеждаш съкрушена! Такова е проклятието на любовта, о, сърцето ми плаче за теб!
— Бурук, престани.
Тя отри дъжда от лицето си, остави Хул и тръгна по пътя. Нереките се отдръпнаха да я пуснат да мине.
Горският път бе обкръжен от черни дървета, посадени като знак, че земите са притежание на Едур. Черна като тъмна доба кора, изкривена в кошмарни образи и тайнствени знаци от сенчестите духове, вкопчени във всяка вдлъбнатина и пукнатина в грапавата дървесна кожа. Духове, които вече се показваха, трупаха се да видят Серен и онези, които вървяха по стъпките й.
Изглеждаха повече от обикновено. Рееха се безпокойно между огромните стволове. Десетки, стотици, трупаха се от двете страни на пътя. Стъпките на Серен се забавиха.