Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
С две свои избрани робини Майен пристъпи през прага, направи две крачки в голямата зала и се спря. Беше тънка като върба, със смугла кожа. Зелени очи и дълга тъмночервена коса, в която проблясваха мъниста оникс. Традиционна туника от сребриста тюленова кожа, препасана с широк колан със седефени миди. Гривни от китова кост на китките и глезените.
Трул Сенгар успя да долови в очите й върховно съзнание за собствената й красота — в този поглед изпод тежките мигли се таеше мрак, сякаш бе склонна с чара си да придобива власт, а с нея — потенциално противната свобода да утолява каприза на желанията си.
Съществуваха всякакви удоволствия и жажди, говорещи съвсем не за добродетел, а само за поквара. Но Трул отново бе поразен от самосъмнение, като видя как майка му застана пред Майен да изрече словата за добре дошла. Навярно за пореден път виждаше през сенките, хвърляни от него самия.
Погледна към Феар. Колеблива гордост. В изражението на брат му се долавяше и безпокойство, но то можеше да е породено от какво ли не — от пътуването, което им предстоеше да предприемат на заранта, от самата съдба на народа му. Зад него бе Рулад — очите му поглъщаха Майен, все едно че самото й присъствие утоляваше най-жестоките му апетити.
Самата Майен гледаше Урут.
„Тя попива всичко. Тези прииждащи вълни на внимание, привлича ги и ги попива. Здрачът да ме пази дано, луд ли съм, че такива мисли извират от най-тъмните кътчета на душата ми?“
Формалните поздравления приключиха. Урут отстъпи встрани и Майен се плъзна напред към масата от черно дърво, на която вече бе подредено първото ястие. Щеше да седне на отсамния край, с Томад срещу нея. Вляво от нея щеше да е Феар, отдясно — Урут. Бинадас до Урут, а Трул — до Феар. Рулад — вдясно от Бинадас.
— Майен — рече Томад, след като тя се настани, — добре си дошла при огнището на Сенгар. Тъжен съм, че тази нощ също така, за известно време, ще е последната, в която присъстват всичките ми синове. Утре те тръгват на път по заръка на краля-магьосник и се моля да се завърнат живи и здрави.
— Казват, че ледените поля не таят големи заплахи за воини на Едур — отвърна Майен. — Но виждам угриженост в очите ти, Томад Сенгар.
— Обичайното вълнение на един стар баща — каза с вяла усмивка Томад. — Нищо повече.
— Арапаите рядко стъпват в ледените полета — заговори Рулад. — Страх ги е от духове. Освен това ледът може да заслепи, а студът — да изцеди живота като кървене от невидима рана. Казват, че имало и зверове…
Феар го прекъсна:
— Брат ми търси славата, кънтяща от непознатото, Майен. За да гледаш на всички ни с удивление и възхита.
— Боя се, че той всели у мен само страх — отвърна тя. — И вече трябва да се безпокоя за съдбите ви.
— Не отстъпваме пред нищо, което може да ни застраши — каза разпалено Рулад.
„Особено с бъбривия език на един глупак, който не е пускал кръв.“
Наляха им вино и след няколко мига мълчание Урут заговори отново:
— Когато човек не знае, предпазливостта е най-сигурната броня. — Тя се обърна към Бинадас. — От всички ни само ти си стъпвал отвъд източните граници на земите на арапаите. Какви опасности крият ледените полета?
Бинадас се намръщи.
— Стара магия, майко. Но като че ли е задрямала. — Помълча замислено. Някакво племе ловци, които живеят по леда — виждал съм само дирите им. Арапаите казват, че ловуват нощем.
— Какво ловуват? — попита Трул, но брат му само сви рамене.
— Ние ще сме шестима — намеси се Рулад. — С Терадас и Мидик Бун, а бойните умения на Терадас всички ги знаят. Мидик, макар да не е пускал кръв, почти не ми отстъпва с меча. Ханан Мосаг реши добре, като избра синовете воини на Томад Сенгар.
Последната фраза увисна странно във въздуха, гъмжаща сякаш от значения, всяко от които теглеше в различна посока. Такава бе отровата на подозрителността. Трул знаеше добре, че жените си имаха свои убеждения и вероятно гледаха другояче на тези шестима воини, чудеха се какви са били мотивите на Ханан Мосаг, причините да избере точно тях. А Феар също щеше да затаи мислите си, след като вече знаеше, каквото знаеше — каквото вече знаеха всички Сенгар.
Долови настъпилото колебание и се замисли за самия себе си. Феар в края на краищата бе Главният оръжейник на всички племена и както се оказа — беше му възложено да промени военната структура на Едур. Значи от Главен оръжейник — военачалник. Струваше му се нелепо да се рискува животът на Феар Сенгар. А Бинадас го смятаха за един от най-силните заклинатели сред обединените племена. Заедно Феар и Бинадас се бяха оказали съдбоносни за завоевателните кампании. Терадас Бун пък бе ненадминат във воденето на морски рейдове. „Единствените членове на тази експедиция, които могат да се жертват, сме аз, Рулад и Мидик.“ Дали тогава беше въпрос на доверие?