Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Чуваше нереките зад себе си — тихите им стонове и тропота на фургоните, които забавиха и спряха.
Хул дойде до нея и прошепна:
— Вдигнали са армия. — В тона му се долавяше мрачно задоволство.
— Наистина ли са предците на Едур?
Трескавите му очи се извърнаха към нея.
— Разбира се. Какво друго може да са?
Тя тръсна глава.
— Подкарай нереките, Хул. Теб ще те послушат. Само два дни още остават… — И замълча.
Защото на пътя бе застанало нещо… някой. Кожа с цвета на избелен лен, висок като Едур и с лице, покрито с черни резки, сякаш кръвясали пръсти бяха драскали по мършавите скули. Привидение. Мътночервените очи пламтяха от дълбоките мъртви очни кухини. Плесента висеше на парцали от гниещата броня. Две ножници, и двете — празни.
Духовете гъмжаха в нозете му като на поклонение. Изхлопа врата на фургон, Бурук слезе тромаво и се затътри към нея, увит в одеяло — то се влачеше по разкаляната земя.
— Могила и Корен! — изсъска търговецът. — Плочите не лъжат!
Серен пристъпи напред и Хул протегна ръка:
— Не…
— Цяла вечност ли искаш да стоим тук? — сряза го тя. Беше уплашена, въпреки дързостта в думите си. Призраците се явяваха в приказките и легендите, както и в трескавата градска мълва понякога. Беше вярвала с неохота в тях, в една представа, която си беше наложила почти насила. Като в шепнеща визия за древност, надигаща се като предвестник, като мълчаливо предупреждение. Представа по-скоро символична, отколкото действителна.
Но и тогава си беше представяла нещо много по-… ефимерно. Без ясни очертания, като лице, съставено от смътни намеци, с черти — замъглени от своя размит смисъл. Полувидими в пластовете тъмнина: за миг изникнат пред очите ти и после изчезнат.
Но у това застанало пред нея привидение имаше нещо осезаемо, някаква физическа настойчивост. Ясно очертаните подробности на издълженото бледо лице, спокойните, покрити с прозрачна ципа очи, които я следяха с пълно съзнание.
„Все едно че току-що се е измъкнал от някоя от могилите из тази гора. Но не е… не е Едур.“
— Дракон — заговори привидението на речта на Тайст. — Дракон някога ме повлече по тази пътека. Нямаше никакъв лес тогава. Нищо освен пустош. Кръв и разорана пръст. Драконът, смъртна, направи тази пътека. Не го ли чувстваш? Под тебе — разпръсната памет, която избутва корените, огъва дърветата от двете й страни. Дракон. — Привидението се обърна и се загледа по пътя зад себе си. — Едурът — той избяга, без да съзре, без нищо да усети. Потомък на онзи, който ме предаде. Но… невинен. — Отново се обърна към нея. — Но ти, смъртна, ти не си толкова невинна, нали?
Стъписана, Серен не отвърна нищо.
Хул Бедикт заговори зад нея.
— В какво я обвиняваш, призрако?
— В хиляда пъти по хиляди грехове. Нея. Теб. Расата ви. Боговете са нищо. Демоните — безпомощни деца. Всеки Асцендент — непохватен шут. Винаги ли е това, питам се? Тази поквара, избуяваща в гънките на цвета, щом дойде сезонът му. Тайните семена на развалата, скрити под напъпващата красота. Всички ние тук зад стъпките ви сме нищо.
— Какво искаш? — попита Хул.
Духовете се бяха отдръпнали назад, между дърветата. Но около съдраните ботуши на призрака прииждаше нова вълна. Кипнала миша гмеж се изливаше на пътя. Висока до глезените. Първите стигнаха до стъпалата на Серен, заситниха около тях. Сиво-кафяв прилив, в сляп и безумен напор. „Безброй малки съзнания впримчени в неведома и неразгадаема повеля. Оттук… дотам.“
Имаше нещо неописуемо ужасно в тях. Хиляди, десетки хиляди — пътят напред, докъдето можеше да стигне погледът й, беше покрит с мишки.
— Земята беше разбита — заговори привидението. — Едно дърво не беше останало. Нищо освен трупове. И малките същества, които се хранеха с тях. Легионът на Качулатия. Мръсният прилив на смъртта, смъртни, космат и надигащ се. Изглежда толкова… лесно. — Призракът сякаш се отърси от унеса си. — Не искам нищо от вас. Всички пътувания са започнали. Нима си въобразявате, че пътят ви досега не е вдигал шум?
— Не сме толкова слепи да вярваме в това — отвърна Серен Педак. Мъчеше се да надвие желанието да зарита мишките, цвърчащи около глезените й, да не се поддаде на истерията. — Ако не искаш — или не можеш — да разчистиш този път, тогава нямаме голям избор…
Главата на привидението се кривна.
— И ще нанесете безброй малки смърти? В името на какво? Удобството?
— Тези твои същества край нямат, призрако.
— Мои? Не са мои, смъртна. Просто са от моето време. От века на жалкото им върховенство над тази земя. Безброй тирани, властващи над пепелищата и праха, който оставихме след себе си. Виждат в моя дух обещание.