Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Беше тук и замръзваше.
„Тук. В ледените дълбини, в този свят на тайни, където времето е спряло.“
Обърна се и се взря към входа.
И чак сега забеляза стъпките, застинали в покритите със скреж каменни плочи по пода. Водеха навън. Следи от боси стъпала. Човешки. На дете.
Отвъд портала не се виждаше никакъв лед. Нищо освен мътносребристо сияние, сякаш над входа бе паднала завеса.
С отмалели крака, Удинаас проследи отпечатъците навътре. Чак зад стоящата фигура. Изтръпна, като видя, че тилът на мъжа е разбит. Коса и кожа, още залепнали за парчетата от черепа, висяха по врата. Нещо като юмрук бе пронизало тила на съществото и бе изтръгнало сивата плът на мозъка.
Ударът изглеждаше необяснимо скорошен, нанесен сякаш само преди миг.
Малките стъпки показваха, че детето е застанало зад фигурата… не, беше се появило зад нея, защото други стъпки нямаше. Беше се появило… за какво? За да бръкне в черепа на мъртвия? Но съществото беше високо колкото Едур. Детето трябваше да се е катерило, за да стигне дотам.
Мислите му се забавиха. Имаше някаква сладка притома в този размисъл над ужасяващата загадка. И го приспиваше. Което го развесели. Сън, който те приспива. „Сън, който ще ме убие.“ Дали щяха да намерят замръзнал труп в постелята? Дали щяха да го приемат като поличба?
„О, добре… Тръгни след тези стъпки… в онзи сребрист свят.“ Какво друго можеше да направи?
За последен път огледа неподвижната сцена на старо убийство и скорошно оскверняване, след което бавно се затътри към входа.
Сребристото сияние го обгърна и от всички посоки изригнаха звуци. Битка. Писъци и кънтящ грохот на оръжия. Но не можеше да види нищо. Отляво го връхлиташе зной, понесъл хаос от нечовешки писъци.
Досегът със земята под него изчезна и звуците секнаха, бързо се отнесоха далече долу. Виеха ветрове и Удинаас разбра, че лети, понесен високо на грамадни ципести криле. Други от неговия вид се рееха по вълните на вихрени въздушни течения — вече ги виждаше, щом излязоха от облаците. Люспести тела с големината на волове, мускулести вратове, ноктести лапи. Дълги извити глави със зейнали челюсти, зад които се показваха редове остри като ками зъби и белите венци, които ги държаха. Очи с цвета на глина и вертикални зеници.
„Локуи Вайвал. Това е името ни. Рожби на Старвалд Демелайн, мизерни изчадия, които никой не ще да припознае като свои. Като мухи сме, пръснали се над гниещо пиршество, от едно селение — в друго. Д’истал Вайвала, Енкар’ал, Трол, напаст от демони в хиляда пантеона.“
Свирепо ликуване. Имаше значи и други неща, които могат да те окрилят, освен любовта.
Въздушен прилив го тласна — него и събратята му — на една страна. Нещо се извиси пред очите му и зверските писъци на събратята му огласиха простора.
„Елейнт! Соултейкън, но, о, колко много драконова кръв! Кръвта на самия Тиам!“
С бели като кост люспи, с червени петна от раните, размазани по тях, драконът, който Вайвал бяха избрали да следват, се бе извисил до тях.
И Удинаас знаеше името му.
„Силхас Руин. Тайст Андий, хранещ се от дирята на своя брат — хранеше се от кръвта на Тиам и пиеше дълбоко. Много по-дълбоко от Аномандър Рейк. Пиеше мрак и хаос. Щеше да е приел бремето на божествеността… ако му беше даден шанс.“
Удинаас вече знаеше на какво му предстои да стане свидетел. Там долу, на билото на онзи хълм. Предателството. Убийството на Сянка и нарушаването на клетвите. Ножът в гърба и писъците на Вайвал в разгневените небеса над бойното поле. Духът-сянка не беше излъгал. Наследството от това деяние бе останало в жестокото заробване на духовете на Тайст Андий от Едур. Вярата се бе оказала лъжа, в невежеството бе намерена слабост. Праведността на Едур се крепеше на подвижни пясъци.
Силхас Руин. Оръжията от онова време притежаваха ужасяваща сила, но неговото бе строшено. От смъртния вик на една матрона К’Чаин Че’Малле.
Сребристата светлина примига. Последва рязко дръпване и той отново се озова в постелята си в дома на Сенгар.
Кожата на дланите и коленете му беше обелена. Дрехите му бяха подгизнали от разтопен скреж.
Нечий глас промълви от сенките: „Опитах се да те последвам, ала не можах. Ти отпътува далече.“
Чезнещият. Удинаас се извъртя на хълбок и прошепна:
— Бях там. На заколението ви. Какво искаш от мен?
„Какво искат всички, робе? Бягство. От миналото, от своето минало. Ще те поведа по пътя. Кръвта на Вайвал ще те пази…“
— Срещу Едур?
„Заплахата от Едур я остави на мен. Сега се приготви. Тази нощ те чакат задачи.“
Сънят го бе изтощил, но той стисна зъби и се изправи.