Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
Удинаас плуваше сред този замръзнал пейзаж, който за всички в света отвън бе окован в неподвижно безвремие. И нищо не можеше да се долови от този трупащ се, усилващ се натиск на противоборстващи сили до последния взривен миг, в който нещата се пръснаха.
Сред леда се виждаха фигури. Тела, надигнати от земята дълбоко долу и задържани в нелепи пози. Тела от плът, с полуотворени очи. Цветя от кръв, застинали на облаци, замръзнали около раните. Потоци жлъчка и мръсотия. Удинаас разбра, че странства през сцени на клане. Тайст Едур и техни по-тъмнокожи родственици. Огромни влечуги, повечето с остри ножове вместо ръце. Неизброими множества.
Стигна до място, където телата на влечугите бяха струпани на грамада. Понесе се сред тях и изведнъж се сви от ужас. През леда пред него се издигаше отвесен поток разтопена вода, извираща от могилата трупове. Водата беше розова, зацапана с кал, бликаше и напираше нагоре, сякаш тласкана от скрито дълбоко в земните недра сърце.
И тази вода беше отрова.
Разбра, че бяга през леда и се блъска в трупове, в твърда като камък плът. Подмина ги и продължи през голи, нарязани с жлебове ивици суша, където вече нямаше тела. През сухи канали. Тичаше все по-бързо и сумракът го поглъщаше.
Огромни, замръзнали във въздуха същества с черна козина, със зеленина в устата. Цели стада, застинали над черна земя. Бледожълти бивни и лъснали очи. Туфи разровена трева. Издължени тела — вълци, с яки мишци и сиви — уловени в мига на скока, тичащи покрай грамаден рогат звяр. Друга сцена на клане, живот, отнет в миг на внезапен катаклизъм — светът беше рухнал на една страна, пометен от морета, от бездиханен студ, пронизал плътта до костите.
„Светът… самият свят се е променил. Блудния да ни вземе дано, как е възможно това?“
Удинаас познаваше мнозина, за които сигурността е бог, единственият бог, какъвто и да беше обликът й. И беше виждал как тази вяра прави света прост, как всичко в него е отделимо с резкия сеч на хладната преценка, след който нищо не може да се слепи отново. Виждал бе и беше разбирал тази вяра в сигурното. Но никога не я беше споделял.
Но винаги беше вярвал, че самият свят е… неоспорим. Не статичен — никога статичен, — но податлив на разбиране. Светът безспорно беше жесток понякога, и гибелен… но почти винаги можеш да видиш идващата гибел. Същества, замръзнали в полускок. Замръзнали, както са си пасли, с тревите, увиснали от устата им. Беше невъобразимо. „Магия. Магия трябва да е било.“ Но дори така силата изглеждаше невъобразима, защото основен принцип беше, че светът и всичко, което живее на него, притежава естествена способност да се противи на магията. Беше самоочевидно — иначе маговете и боговете отдавна щяха да са пресътворили и може би унищожили равновесието на всички неща. Тъй че земята щеше да се възпротиви. Зверовете, които я обитаваха, щяха да се възпротивят. Въздухът в своя полъх, водата с движението си, злаковете с растежа си, насекомите с бръмченето си — всичко трябваше да се възпротиви.
„Но са се провалили.“
И тогава очертанията й изникнаха от дълбините. Каменна кула, схлупена върху скалната твърд. С висок тесен прорез, подсказващ за вход. И Удинаас усети, че се приближава към него през здравия лед.
През черния портал.
Нещо се пръсна и възвърнал изведнъж плътта си, той залитна и падна на колене. Камъкът бе толкова студен, че късаше кожата от коленете и дланите му. Изправи се с мъка, рамото му се блъсна в нещо и той залитна.
Студеният въздух беше жесток, жесток, заслепяваше го и стягаше дробовете му. Успя да види през замръзващите си сълзи, сред мътносинкаво сияние, висока фигура. Кожа с цвета на пергамент, дълги кокалести крайници с прекалено много стави. Черни заскрежени очи и смътна изненада по издълженото лице. Облеклото беше само сбруя от кожени ивици, нищо друго. Никакво оръжие. Човек и в същото време — всичко друго, но не и човек.
И тогава Удинаас видя, проснати на пода около странното същество, трупове, разкривени в мига на смъртта. Тъмнозеленикава кожа, дълги като бивни зъби. Мъж, жена, две деца. Телата бяха осакатени, от плътта стърчаха счупени кости. Начинът, по който лежаха, подсказваше, че убиецът им е бледокожият.
Удинаас трепереше неудържимо. Дланите и стъпалата му бяха изтръпнали.
— Чезнещ? Сенчест дух? С мен ли си?
Мълчание.
Сърцето му заби лудо. Това вече не приличаше на сън. Твърде истинско беше. Не се чувстваше отделен, нямаше я шепнещата утеха на тялото, лежащо в робската постеля.