Среднощни приливи
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Среднощни приливи». Краткое содержание книги:
На юг експанзионисткото кралство Ледер с ненаситна и хладнокръвна алчност е погълнало всички свои по-малко цивилизовани съседи. Всички, освен един народ — Тайст Едур. Защото Ледер се приближава към едно отдавна предречено възраждане — от кралство и отдавна изгубена колония на Първата империя към Преродената империя. Затова народът му е вперил алчния си поглед на север, към богатите и плодородни земи и крайбрежия на Тайст Едур.
Дали под задушаващата тежест на златото или под острието на меча, Тайст Едур, изглежда, трябва да падне. Така поне е отредила Съдбата. Сред Тайст Едур — сред народа на Трул Сенгар — съществува поверие, че най-мрачните копнежи на духа идват с приливите от юг, а тези приливи идват посред нощ…
Война и измяна, магия и мит се сблъскват в тази зашеметяваща пета глава от величествената „Малазанска книга на мъртвите“ на Стивън Ериксън — монументално постижение, приветствано радушно от читатели и критици като епос на въображението и класика в жанра фентъзи.
— Не виждам нищо.
„Копай. Не, вляво — премести онези камъни. Онзи. Тук, по-дълбоко. Ето, издърпай го.“
Безформената бучка натежа в дланта му. Дълъг един пръст и заострен в единия край, металният предмет беше обвит в дебел варовиков пласт.
— Какво е това?
„Връх от стрела, робе. Стотици хилядолетия е пълзяла до този бряг. Ходът на вековете се измерва със случайността. Дълбоките вълни на приливите, капризът на бурите. Така се движи светът…“
— Стотици хилядолетия? Не би трябвало да е останало нищо…
„Едно просто желязно оръжие без вложена в него магия наистина щеше да е изчезнало. Върхът на стрелата е останал, робе, защото няма да се предаде. Трябва да откършиш всичко, което го е обвило. Трябва да го възкресиш.“
— Защо?
„Имам си основания, робе.“
Никак не му харесваше това, но Удинаас се изправи и прибра бучката в кесията на колана си. Тръгна към мрежите и измърмори:
— Няма да бъда ръката на твоята мъст.
Смехът на Чезнещия го догони с хрущенето на камъка.
Над низините бе надвиснал дим, като снишени облаци, раздрани от тъмните корони на дърветата.
— Погребение — каза Бинадас.
Серен Педак кимна. Не беше имало буря, а гората бе твърде влажна, за да е пожар. Погребалната практика на Едур включваше издигането на могила, която след това се покриваше, за да се образува клада. Силната горещина изпичаше покрития с монети труп като глина и зацапваше с червено камъните на гробницата. Сенчести призраци танцуваха сред пламъците, виеха се с дима към небето и щяха да се задържат дълго след като скърбящите си отидеха.
Серен извади ножа си и се наведе да остърже калта от ботушите си. От тази страна на планината времето всеки ден беше мрачно и навъсено, с вълни от дъжд и тежка мъгла откъм морето. Дрехите й бяха подгизнали. Заранта тежко натоварените фургони на три пъти се бяха подхлъзвали по склона, като премазаха и един нерек със здравите си, обковани с желязо колелета.
Тя се изправи, почисти острието между пръстите на ръкавиците си и го прибра в канията.
Настроението също беше мрачно. Бурук Бледия от два дни не се беше се показвал от фургона си, както и трите му конкубинки полукръвни нереки. Но спускането най-сетне бе приключило и пред тях се простираше широк, почти равен път, отвеждащ към селото на Ханан Мосаг.
Бинадас стоеше загледан в последния фургон, който изтрополи на равното. Серен долавяше нетърпението му. Някой беше умрял в селото, в края на краищата. Погледна и Хул Бедикт, но не успя да долови нищо от него. Беше се прибрал в черупката си, сякаш трупаше резерви в очакване на онова, което предстоеше. Или също толкова вероятно — мъчеше се да укрепи разколебаната си решимост. Изглежда, бе изгубила способността си да разчита чувствата му. Носената от дълго време болка сама по себе си може да се превърне в маска.
— Бинадас — каза Серен. — Нереките трябва да си починат. Пътят пред нас е чист. Няма нужда да оставаш с нас за ескорт. Иди при хората си.
Той присви очи, подозрителен към предложението й. Серен не добави нищо повече. Щеше да повярва в това, което повярва, колкото и искрено да беше намерението й.
— Тя е права — намеси се Хул. — Не искаме да те задържаме, Бинадас.
— Добре. Ще уведомя Ханан Мосаг за предстоящото ви гостуване.
Едурът тръгна и дърветата скоро го скриха от очите им.
— Виждаш ли? — попита я Хул.
— Видях само конфликт между желания и задължения.
— Значи — само това, което искаш да видиш.
Серен уморено сви рамене.
— О, Хул, така е с всички ни.
Той пристъпи към нея.
— Но не е задължително да е така, Аквитор.
Изненадана, тя срещна погледа му и неочакваната искреност в очите му я удиви.
— Как се очаква да реагирам на това? Всички сме като войници, снишени зад укрепленията, които сме си издигнали. Ти ще направиш това, което вярваш, че трябва да направиш, Хул.
— А ти, Серен Педак? Тебе какъв курс те чака?
„Винаги същият курс.“
— Тайст Едур не са в ръцете ти. Може да те изслушат, но не са длъжни да те последват.
Той въздъхна.
— Нямам очаквания, Серен. Само страхове. Трябва да тръгваме вече.
Тя се обърна към нереките. Седяха или клечаха до фургоните и от гърбовете им се вдигаше пара. Лицата им бяха унили и странно безразлични към мъртвия им съплеменник, когото бяха оставили назад в набързо изровения в калта гроб. Колко можеше да се смъкне от един народ, преди сами да почнат да смъкват от себе си? Стръмният склон на разпада започваше с едно подхлъзване, за да се превърне в главоломен бяг.
В истините, в които вярваха ледериите, нямаше място за топлосърдечие. Инерцията по склона беше лавина и никому не бе позволена привилегията да отстъпи встрани. Разликата между живот и смърт се мереше с все по-стръвното бутане за позиция сред това всепоглъщащо движение напред. Никой не можеше да си позволи състрадание. И никой не го очакваше от другите.