Окото на голема
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на голема». Краткое содержание книги:
— Тогава… — възкликна Натаниел — какво го причини?
— Какво накара сградата да рухне?
— Да.
— Искаш да знаеш какво причини всичкото опустошение снощи и все пак изчезна под носовете ви?
— Точно така.
— Значи ме питаш за идентичността на създанието, което пристига сякаш отникъде, тръгва си отново незабелязано и докато е тук, се обвива в пелена от мрак, за да се предпази от очите на духовете, хората и животните, на това и всички други нива? Сериозно ли ме питаш за това?
Сърцето на Натаниел бе спряло.
— Да.
— Лесна работа. Това е голем.
Последва леко ахване от госпожица Уитуел и изсумтяване от Талоу и Дювал. Натаниел се отпусна назад шокиран.
— Значи… голем?
Пантерата облиза едната си лапа и приглади черната козина над окото си.
— По-добре ми повярвай, мой човек.
— Сигурен ли си в това?
— Гигантски човек от оживяла глина, твърда като гранит, със силата да срива стени. Прикрива се в мрак и носи миризмата на земята след себе си. Докосване, което носи смърт на всички същества от въздух и огън, като мен… което само за секунди свежда същността ни до тлееща пепел. Да, бих казал, че съм доста сигурен.
Госпожица Уитуел направи пренебрежителен жест.
— Може да си сбъркал, демоне.
Пантерата обърна жълтите си очи към нея. За един ужасен момент Натаниел си помисли, че ще отвърне нахално. Но дори и да беше така, явно премисли. Бартимеус сведе глава.
— Госпожо, възможно е. Но аз съм виждал големи и преди, по мое време в Прага.
— В Прага, да! Преди векове. — За пръв път проговори господин Дювал; изглеждаше раздразнен от хода на събитията. — Те са изчезнали със Светата римска империя. Последното писмено сведение за употребата им против нашите сили е от времето на Гладстон. Те изтикали един от батальоните ни във Вълтава, под крепостните валове на замъка си. Но контролиращите ги магьосници са били открити и унищожени, а големите са били раздробени на Каменния мост. Това е всичко налично в аналите.
Пантерата отново се поклони.
— Сър, това може и да е вярно.
Господин Дювал стовари тежкия си юмрук върху облегалката на стола.
— Това е вярно! От рухването на Чешката империя не са били засвидетелствани никакви големи. Магьосниците, които преминаха на наша страна, не донесоха тайните за тяхното създаване, а онези, които останаха в Прага, са просто бледи сенки на своите предшественици, аматьори в магията. Следователно знанието е било изгубено.
— Очевидно не за всички. — Джинът размаха опашката си напред-назад. — Действията на голема бяха контролирани от някого. Той или тя гледаше през едно наблюдателно око на челото на голема. Видях проблясъка на неговата или нейната интелигентност, когато черните облаци се отдръпнаха.
— Ха! — Господин Дювал не беше убеден. — Това са фантасмагории. Демонът лъже!
Натаниел погледна господарката си; лицето й бе намръщено.
— Бартимеус — рече той, — нареждам ти да говориш истината. Може ли да има някакво съмнение в думите ти?
Жълтите очи премигнаха бавно.
— Никакво. Преди четиристотин години бях свидетел на действията на първия голем, който великият магьосник Лоу създаде дълбоко в гетото на Прага. Той го изпрати от тъмната си, пълна с паяжини таванска стая, за да всее страх у враговете на народа му. Самото то бе магическо създание, но въздействаше против магията на джиновете. То владееше есенцията на земята с голяма сила: магиите ни се проваляха в негово присъствие, то ни ослепяваше и отслабваше; то ни срази. Съществото, против което се бих снощи, бе от същия вид. То уби един от другарите ми. Аз не лъжа.
Дювал изсумтя.
— Не съм живял толкова дълго, вярвайки на всяка историйка на някой демон. Това е безсрамно изфабрикувана лъжа с цел да защити господаря му. — Той захвърли чашата си на една страна, стана и изгледа ядно останалите. — Но голем или не, няма голямо значение. Ясно е, че отдел „Вътрешни работи“ е загубил контрол над ситуацията. Ще видим дали моят отдел ще може да се справи по-добре. Веднага ще отида на разговор при министър-председателя. Приятен ден.
Изпъчен, той закрачи към вратата, а кожата на ботушите му скърцаше. Никой не каза и дума.
Вратата се затвори. Госпожица Уитуел остана неподвижна. Светлината от белите пури на тавана рязко я освети; лицето й беше по-мъртвешко дори и от обикновеното. Тя поглади замислено острата си брадичка. Дългите й нокти произведоха лек дращещ звук по кожата.