През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Както заповядаш. Трябва ли да присъствам на разговора ви?
— Не. Искам само да се държиш така, че той нищо да не заподозре. Бъди с него любезен, както винаги!
Илия излезе, за да изпрати човека, който малко след това изчезна в къщата на месаря.
Любопитен бях да видя появата му. Очаквах да видя раболепен, учтив, преливащ от ласкателства човек и смятах, че е укривател, а не деен член на бандата.
Извадих копчата, която бях взел от исмиланския майстор на оръжия Деселим и я забодох отпред на феса си. Халеф направи същото със своята. Трябва да отбележа, че вече не носех зеления тюрбан. Копчата като знак за членство в бандата трябваше да ни представи на месаря. Ако мюбарекът още не беше пристигнал с хората си, можех да се надявам днес да узная толкова дълго и напразно търсената тайна. Строго заповядах на спътниците си да се държат любезно с човека и да не правят нищо, което би могло да събуди подозрението му.
После видях Чурак да идва заедно с пратеника от отсрещната къща. Бях сгрешил. Беше съвършено различен от това, което си бях представял. Беше висок и силен, строен и мускулест като истински планинец. Носеше бял фес, червени шалвари, син елек, украсен със сребърни ширити и червен жакет, с широки, извезани със злато ръкави. В увития около кръста му пояс от жълта коприна бяха затъкнати един ханджар и два пистолета. Обут беше в лъскави ботуши, които стигаха до коленете му и където бяха мушнати крачолите на шалварите му.
Месарят размени няколко думи с ханджията Илия на двора, а после влезе. Тъмните му очи ни измериха с остър поглед, който се задържа по-дълго върху мен. Тези очи ми направиха странно впечатление. Бяха студени, безсърдечни и жестоки. Сякаш никога не биха били способни да гледат нежно. Те леко се присвиха, така че от двете страни в ъглите се появиха малки бръчици. После отново приеха безразличния си израз.
Поздрави и се поклони като човек, който иска да бъде учтив, без да губи от собственото си самоуважение, и попита:
— Ти ли си ефендито, който искал да говори с мен?
— Да. Прощавай, че нарушавам спокойствието ти, и седни!
— Позволи да остана прав. Имам много малко време.
— Може би ще те ангажирам по-дълго, отколкото очакваш. А може би времето ти е кратко, защото имаш гости?
— Нямам гости.
— А очакваш ли?
— Не — отговори месарят кратко.
— Тогава те моля да седнеш. Кракът ми е болен и не мога да стоя прав, а за мен ще е срамота да седя, щом ти си толкова учтив.
Чурак седна. Колкото и внимателно да го наблюдавах, не можех да открия нищо, което да събуди подозрението ми. Той беше самоуверен скипетар, поканен при един чужденец, и ето че чакаше да узнае причината за поканата. Не създаваше впечатление да е лицемер, коварен човек и таен укривател.
— Знаеш ли какво е това? — попитах аз и посочих копчата.
— Не — отвърна Чурак.
Това и очаквах. Не можеше да се разкрие пред мен, напълно непознатия човек, още при първия въпрос.
— Разгледай това копче по-добре!
Чурак го разглеждаше с равнодушен поглед, а после каза:
— Ами копче! Заради него ли накара да ме повикат?
— Да — отвърнах аз без заобикалки.
— Търгувам с коне и говеда, а не с копчета — гласеше отговорът.
— Много добре го знам. С тези копчета въобще не се търгува. Дошъл съм да ти предам поздрав от Деселим, майстора на оръжия и кафеджия в Исмилан, а също и от брат му.
Очите му приеха по-приветлив израз, а лицето му вече не беше толкова сериозно.
— Познаваш ли ги? — попита той.
— Много добре. Би трябвало да ги познавам, щом сме побратими.
— Откъде идваш?
— От Стамбул. Пратеник съм на устата, за когото сигурно вече си чул.
— Знам. При кого те изпраща?
— При Жълтоликия.
— Ще го намериш ли, ефенди?
— Надявам се.
— Хм! Това е трудно.
— За мен ще е по-лесно, защото ти ще ми дадеш сведения.
— Аз ли? Че какво знам аз за Жълтоликия? За разбойник ли ме смяташ?
— Не. За храбър скипетар, на когото му е известно значението на тази копча и ще действа както трябва.
— Знам какво да правя, ефенди. Копчата, която носиш, е на предводител, но ние премахнахме този знак. Вече е невалиден, защото с него много се злоупотребява. Има друг знак.
— Какъв? — попитах аз спокойно.
— Разбираш, че не мога да ти го кажа, защото с него трябва да се легитимираш.
— Думи ли са?
— Да. Първата означава място. Къде ще търсиш Жълтоликия?
— В Дерекулибе.
— Правилно, ефенди! Чувам, че наистина си от нашите. А другия отличителен знак знаеш ли го?
За съжаление нямах никаква представа каква можеше да бъде следващата дума. Тогава си спомних за коларя в Остромджа и как трябваше да се представи пред мюбарека. Той трябваше да каже пред вратата «Сърдаш — довереник». Дали тази беше думата, която служеше за знак и тук? Осмелих се да си послужа с нея и отговорих: