И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
— Току-що ми се обадиха от шерифството. Патрулните полицаи да открили нов кръст. С днешна дата.
— О, не! А Травис?
— Нямаме представа къде е. Изчезна. И вероятно е въоръжен.
— Чух — сбърчи чело Чилтън. — Откъде е взел оръжието?
— Откраднал го от баща си.
— Миналата година атакувах поддръжниците на Втората поправка — ядосано рече блогърът. — И получих безброй заплахи.
— Господин Чилтън, искам да спрете блога — нареди Данс.
— Какво?
— Докато го заловим.
Той се изсмя, сякаш е предложила нещо невъзможно.
— Абсурд!
— Чели ли сте коментарите?
— Чета ги, разбира се. Нали аз поддържам блога.
— Стават все по-злостни. Да не насъскваме допълнително Травис.
— Отказвам категорично. Няма да ме принудите да замълча.
— Но Травис избира имената на жертвите от блога. Разучава ги, разбира страховете, слабите им места. И къде живеят.
— Хората не бива да дават лична информация в публични сайтове. Посветил съм цяла рубрика на тази тема.
— Но те го правят. — Данс се опитваше да не издава отчаянието си. — Моля ви за съдействие.
— Съдействах ви. Но повече не мога да направя.
— Няма да е фатално, ако спрете за няколко дни.
— А ако не го намерите?
— Пак ще пуснете блога.
— Или ще дойдете да молите за още неща.
— Поне блокирайте личните коментари. Така няма да има нови участници под заплаха. Ще ни улесни много.
— Репресиите не водят до нищо добро — измърмори той, като я гледаше в очите. Мисионерът отново се обади.
Катрин Данс заряза стратегията на Боулинг да ласкае егото на Чилтън.
— Бива те по лозунгите: „Свобода“, „Истина“, „Не на репресиите“ — ядосано рече. — Но това момче се опитва да убива. Господи, да бъдем реалисти! Да не политизираме проблема.
— Работата ми е да давам гласност на общественото мнение — спокойно я прекъсна той. — Първата поправка… Сега ще ми напомниш, че си била репортерка и си сътрудничила на полицията. Но има разлика. Зависела си от големите пари, от рекламодателите, от онези, които са държали в джоба си шефовете ти. Аз не съм длъжен на никого.
— Не те моля да престанеш да пишеш за престъпленията. Следвай каузата си. Просто не приемай лични коментари. И без това никой не борави с факти. Само дрънкат. И половината от приказките са лъжи. Слухове, брътвежи.
— И няма значение какво мислят? — попита той; не беше ядосан, всъщност спорът сякаш му доставяше удоволствие. — Мненията им са безсмислени? Само образованите и интелигентните — и умерените — имат право да коментират? Е, добре дошла в новия свят на журналистиката, агент Данс. Светът на свободния обмен на идеи. На дневен ред вече не са големите вестници и маститите публицисти. А хората. Не, няма да спра блога и няма да прекратя форумите. — Чилтън погледна към Хокън, който сваляше друг фотьойл от камиона. — А сега ме извини.
И той се отправи към камиона като мъченик, крачещ към кладата, но защитил с пламенно слово каузата, в която, макар и единствен, вярва горещо.
Като всички на полуострова — поне на възраст над шест и с достъп до медиите — Линдън Стрикланд беше чувал за случая с крайпътните кръстове.
И като повечето читатели на „Чилтън Рипорт“ беше ядосан.
Четирийсет и една годишният адвокат слезе от колата и заключи вратите. Както обикновено смяташе по обяд да потича по пътеката край Севънтийн Майл Драйв — живописното шосе, свързващо Пасифик Гроув и Кармел, виещо се край вилите на звезди и крупни бизнесмени и игрището за голф „Пебъл Бийч“.
Дочу шума от строежа на новата магистрала, която щеше да прекосява полята източно от Салинас. Напредваха бързо. Стрикланд представляваше неколцина дребни собственици, чиято собственост бе отнета в името на новото шосе. Съдеше щата и могъщата „Авери Кънстракшън“, изправен срещу цялата им армада адвокати. Съвсем логично изгуби делото миналата седмица. Но съдията върна за доразглеждане жалбата на клиентите му срещу събарянето на домовете им. Водещата адвокатска кантора на ответника побесня от временното отлагане.
Линдън Стрикланд, от друга страна, беше на седмото небе.
Мъглата ставаше все по-плътна и в хладния ден пътеката беше изцяло на негово разположение.
Ядосан.
Стрикланд четеше коментарите на участниците във форума на „Чилтън Рипорт“. Травис Бригам беше смахнато момче, издигнало в култ убийците от Колумбийския университет и Вирджинския технически институт, дебнеше момичетата нощем, беше правил опит да удуши брат си Сами и го увредил психически, беше блъснал умишлено в скалата колата на съученичката си при някакъв налудничав ритуал и беше убил две момичета.