Лявата ръка на Бога

19.

Хенри Мъглата и Клайст бяха видели Кейл само за няколко минути преди прибързаното му тръгване, затова нямаха време да обърнат внимание на подозрителната поява на ИдрисПюк, нито пък да разпитат какво се е случило с Кейл след като стражата го извлече от лятната градина. Клайст се раздразни, че не успя да изтъкне пред Кейл как неговата себичност и липса на дисциплина им е докарала ужасни неприятности. Но страховете му, че са станали обект на враждебно внимание от всички страни се оказаха безпочвени. Враждебност наистина имаше, но жестокият пердах на най-добрите курсанти от Монд бе накарал всички останали да се държат крайно предпазливо към Хенри Мъглата и Клайст, защото можеха да се окажат също тъй надарени бойци.

Випонд прехвърли двамата в кухнята, където нямаше опасност да срещнат някоя високопоставена особа. Трудно е да се опише какви многословни проклятия сипеше Клайст върху главата на Кейл, задето го е зарязал да мие чинии по десет часа на ден. Но имаше и един неочакван плюс. Всички слуги, а те никак не бяха малко които имаха зъб на младежите от Монд заради тяхната надменност и грубост, гледаха двамата новодошли с възхищение; затова само след месец ги пренасочиха от миенето на чинии към по-интересни задачи. Клайст предложи да помага в месарското отделение, където бяха впечатлени от способностите му и го обявиха за касапин по рождение. Той благоразумно не спомена за дребните животинки, върху които бе развивал таланта си.

— Аз — заяви Клайст на Хенри Мъглата, докато кълцаше с ентусиазъм грамадно парче говеждо — обичам да работя на едро.

Хенри Мъглата трябваше да се насочи към хранене на животните и носене на известия до слугинските входове на околните дворци. Това му даваше възможност да се среща с Рива, за която напоследък мислеше непрестанно. Виждаха се само за кратко, но лицето й грейваше и тя разговаряше развълнувано, като докосваше ръката му и се усмихваше, разкривайки прекрасните си бели зъбки. Но Хенри започна да забелязва, че със същата усмивка и радост тя даряваше едва ли не всеки минувач. Такъв й беше характерът — да бъде открита и приветлива към всички. Хората отговаряха по подобаващ начин и понякога сами се изненадваха колко високо оценяваха тази чаровна усмивка. Хенри Мъглата обаче я искаше само за себе си.

От известно време той криеше една мрачна тайна за Рива — по-точно откакто почти за пет дни бяха останали насаме в Келявите земи. Отначало се отнасяше към нея с върховна почтителност, сякаш бе попаднал в компанията на ангел. Всеки мъж би бил очарован от женската красота, но представете си чувствата на младеж, който е израснал без да види, без дори да си представи подобно създание. След няколко дни в нейна компания той започна да се поотпуска, та макар и само заради появата на по-неизменни чувства от възторга и преклонението, но полагаше големи усилия да не се държи към това божествено същество по начин, който да опетни чудото (макар да нямаше ни най-малка представа в какво би могло да се състои опетняването). Дълбоко в него започваха да се надигат чувства, които не можеше да назове. След няколко дни стигнаха до малък оазис с извор и езерце. Рива се разсмя от радост, а вродената деликатност на Хенри го накара да й предложи да се оттегли зад могилката край езерцето. Там той легна по гръб и бавно започна първата си велика битка с дявола. Възможностите за изкушение в Светилището бяха редки. Изкупител Хауер, неговият духовен наставник за почти десет години, би бил дълбоко наскърбен, ако узнаеше колко слаба е съпротивата на възпитаника му, колко безплодни са се оказали непрестанните заплахи с адски мъки за извършителите на престъпления спрямо Светия дух. (По някакви неизяснени причини именно Светия дух страдаше най-силно заради подобни греховни желания.) Изведнъж волята на Хенри бе обладана от дявола, той се превъртя по корем и като същински слуга на Велзевул бавно запълзя нагоре към върха на могилката. Срещало ли е някога изкушението тъй щедра отплата? Рива бе нагазила във водата до средата на бедрата и лениво се плискаше. Гърдите й бяха огромни — не че Хенри имаше с какво да ги сравнява, — а кръговете около връхчетата имаха изумителен розов цвят, какъвто виждаше за пръв път. При всяко нейно движение те потрепваха с изящество, което го караше да се задъхва. Между краката й… но не биваше да гледа натам, макар че Хенри нито за миг не се подчини на забраната. Дяволът го бе обладал напълно. Дъхът му спря от потресение пред това потайно местенце. Хенри беше добил безброй образи на ада, запечатани в душата му с нажежено желязо, но до този божествен миг нямаше никаква представа за рая. Блаженият образ на меко нагънатата плът щеше да остане ненадминат, вечно жив и тръпнещ в неговата душа до сетния му ден. Обладан от свещен ужас, Хенри Мъглата се оттегли пълзешком по нанадолнището. А Рива продължи още дълго да се плиска, без да подозира каква сцена на покаяние се разиграва отвъд могилката. Ако Хенри просто бе останал до езерцето да гледа, тя не би си помислила нищо лошо. Обичаше да доставя удоволствие на мъжете. В края на краищата така я бяха учили. Колкото до клетия Хенри, дори месеци по-късно той продължаваше да трепери като камертон. Природата го бе надарила с могъщи желания, ала животът не му бе дал нито опит, нито разбиране, как да се справи с тях.