Предани [calibre 1.48.0]

Нита натисна клаксона и сърната освобождава пътя. После увеличаваме скоростта и

продължаваме по голямо шосе, което води право към онези релси, по които минах на път

за Бюрото. Виждам сградата на щаба, светлините

са единственото ярко нещо сред

тази пустош.

Тръгваме на север, далеч от него.

Минава доста време, преди да видя отново светлина. Няколко електрически крушки

висят и се клатушкат заканително над една тясна и разбита улица.

– Ще спрем тук – казва Нита, завива и паркира камиона между две тухлени постройки.

Изважда ключа и ме поглежда. – Отвори жабката. Казах им да ни дадат някакво оръжие.

Отварям жабката и там над купчина стари хартии и опаковки от какво ли не лежат два

ножа.

– Как си с ножовете? – пита тя.

Безстрашните учат послушниците си как да се целят с нож още отпреди промените в

инициацията, направени от Макс. Но на мен боравенето с нож никога не ми е харесвало,

защото ми се струва, че по-скоро придава кофти привкус на драма, отколкото развива

полезни умения.

– Добре – казвам и се разсмивам. – Никога не ми беше минавало през ума, че това ще

ми бъде от полза.

– Е, значи в крайна сметка Безстрашните не са чак толкова глупави, Фор – усмихва се

тя и взема по-големия нож. За мен остава малкият.

Докато вървим и въртя дръжката на ножа в ръцете си, изпитвам необичайно

напрежение. Прозорците на постройките светят с различна светлина, вероятно от свещи

или фенери. В един момент вдигам поглед и виждам дълга коса и взиращи се в мен

мрачни очи.

– Тук живеят хора – казвам.

– Това е периферията на покрайнините. На около два часа с кола от тук се намира

Милуоки, голям град на север от Чикаго. Да, тук живеят хора. Напоследък не са много

тези, които дръзват да напуснат градовете, дори и да им се иска да живеят независимо и

да не се подчиняват на правителството. Но тези хора тук са точно такива – искат

свобода.

– Защо не искат да се подчиняват на правителството? – питам. Добре знам какво

означава да живееш извън влиянието на управляващите. Кастите са ме научили. При нас

хората, които не искат да се покорни, са винаги гладни, през зимата умират от студ, а

през лятото – от жега. Всеки ден е борба за оцеляване. Не е лесно да избереш такъв

живот – освен ако нямаш много сериозна причина да го направиш.

– Защото са генетично увредени – отвръща Нита и ми хвърля поглед. – Генетично

увредените хора по закон са равни на чистите, но това е само на хартия, не и на практика.

В действителност те са по-бедни, по-лесно е да бъдат обвинени в престъпления, имат

много по-малък шанс да си намерят добра работа... за каквото и да се сетиш, все е

проблем. И то не отсега, а още от Чистата война насам. На хората в покрайнините им се

струва много по-добре да живеят в изолация от обществото, отколкото да се хванат и да