Предани [calibre 1.48.0]
- Автор: Рот Вероника
- Серия: Дивергенти #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Предани [calibre 1.48.0]». Краткое содержание книги:
от другия край на тунела.
След двайсет минути ходене завиваме и усещам как в дробовете ми нахлува студен
свеж въздух. Потръпвам и изключвам фенера. Лунната светлина в края на тунела е
достатъчна, за да стигнем до изхода.
Той ни извежда сред онази пустош, която прекосихме на път за Бюрото, след като
напуснахме града. С разпадащите се сгради и огънатите вплетени едно в друго дървета,
чиито корени са пробили настилката. На няколко метра пред нас виждам паркиран стар
камион. Каросерията е покрита с овехтял брезент. Нита ритва едната от гумите, вероятно
за да я провери, и се качва на предната седалка. Някой е оставил ключовете на таблото.
Настанявам се на седалката до нея.
– Чий е камионът? – питам.
– На хората, с които ще се срещнем. Помолих ги да го паркират тук.
– И кои са тези хора?
– Мои приятели.
Как успява да се ориентира през лабиринта от улици пред нас? Не знам, но очевидно е
идвала тук и преди. Успява без проблем да заобикаля избуялите корени на дърветата и
падналите стълбове, по които някога е минавало електричество. Около светлината на
фаровете пробягват животни.
Някакво дългокрако създание с кафяво тяло изскача на улицата пред нас. На височина
е на нивото на фаровете. Нита намалява, очевидно не иска да го удари. Ушите му
помръдват, а големите кръгли очи ни гледат с любопитство като дете.
– Красива е, нали? – казва тя. – Преди да дойда тук, не бях виждала сърна.
Кимвам. Животното е много елегантно, но колебливо, дори страхливо.
Нита натисна клаксона и сърната освобождава пътя. После увеличаваме скоростта и
продължаваме по голямо шосе, което води право към онези релси, по които минах на път
за Бюрото. Виждам сградата на щаба, светлините
са единственото ярко нещо сред
тази пустош.
Тръгваме на север, далеч от него.
Минава доста време, преди да видя отново светлина. Няколко електрически крушки
висят и се клатушкат заканително над една тясна и разбита улица.
– Ще спрем тук – казва Нита, завива и паркира камиона между две тухлени постройки.
Изважда ключа и ме поглежда. – Отвори жабката. Казах им да ни дадат някакво оръжие.
Отварям жабката и там над купчина стари хартии и опаковки от какво ли не лежат два
ножа.
– Как си с ножовете? – пита тя.
Безстрашните учат послушниците си как да се целят с нож още отпреди промените в
инициацията, направени от Макс. Но на мен боравенето с нож никога не ми е харесвало,
защото ми се струва, че по-скоро придава кофти привкус на драма, отколкото развива
полезни умения.
– Добре – казвам и се разсмивам. – Никога не ми беше минавало през ума, че това ще
ми бъде от полза.
– Е, значи в крайна сметка Безстрашните не са чак толкова глупави, Фор – усмихва се
тя и взема по-големия нож. За мен остава малкият.
Докато вървим и въртя дръжката на ножа в ръцете си, изпитвам необичайно
напрежение. Прозорците на постройките светят с различна светлина, вероятно от свещи
или фенери. В един момент вдигам поглед и виждам дълга коса и взиращи се в мен
мрачни очи.
– Тук живеят хора – казвам.
– Това е периферията на покрайнините. На около два часа с кола от тук се намира
Милуоки, голям град на север от Чикаго. Да, тук живеят хора. Напоследък не са много
тези, които дръзват да напуснат градовете, дори и да им се иска да живеят независимо и
да не се подчиняват на правителството. Но тези хора тук са точно такива – искат
свобода.
– Защо не искат да се подчиняват на правителството? – питам. Добре знам какво
означава да живееш извън влиянието на управляващите. Кастите са ме научили. При нас
хората, които не искат да се покорни, са винаги гладни, през зимата умират от студ, а
през лятото – от жега. Всеки ден е борба за оцеляване. Не е лесно да избереш такъв
живот – освен ако нямаш много сериозна причина да го направиш.
– Защото са генетично увредени – отвръща Нита и ми хвърля поглед. – Генетично
увредените хора по закон са равни на чистите, но това е само на хартия, не и на практика.
В действителност те са по-бедни, по-лесно е да бъдат обвинени в престъпления, имат
много по-малък шанс да си намерят добра работа... за каквото и да се сетиш, все е
проблем. И то не отсега, а още от Чистата война насам. На хората в покрайнините им се
струва много по-добре да живеят в изолация от обществото, отколкото да се хванат и да