Предани [calibre 1.48.0]

бяха направили такъв избор, нямаше да се чувстваме задушени и притиснати. Може би

щяхме да бъдем съвсем различни хора.

И тази мисъл се плъзва в съзнанието ми като хлъзгава змия. Може би щяхме да

станем по-добри хора, които не предават собствените си сестри.

Забивам поглед в масата. През последните няколко минути беше лесно да се

преструваме, че отново сме брат и сестра. Но можеш да се отдалечиш от реалността и

от гнева си само за малко. После те те заливат с цялата си отприщена мощ. Вдигам очи

към Кейлъб. Искам да го погледна така, както го гледах в затвора на Ерудитите. Но съм

прекалено уморена да се боря с него, да слушам оправданията му. Писнало ми е да ми

пука и да мисля как собственият ми брат ме предаде и изостави.

– Едит се е присъединила към Ерудитите, нали? Макар че е имала Аскетско име? –

питам кратко.

– Да! – отвръща той, но без да забележи промяната в тона ми. – Всъщност повечето

от нашия род са били Ерудити. Имало е няколко Аскети и един или двама Прями, но като

цяло линията е последователна.

Усещам студ и започвам да треперя.

– Предполагам, че в извратеното ти съзнание тази последователност е извинение за

сторенето от теб? – казвам остро. – За това, че избра Ерудитите, че им остана предан.

Искам да кажа, че ако си бил предназначен за един от тях, е лесно да приемеш и да

повярваш в девиза „Кастата над кръвта!“.

– Трис... – Очите му ме молят да го разбера. Но не мога. Не искам.

Изправям се.

– Е, сега аз знам за Едит, а ти знаеш за майка ни. Да оставим нещата така.

Понякога, когато го гледам, изпитвам болезнено състрадание, а друг път – желание да

го хвана за гърлото и да го удуша. Но в този миг искам само едно – да избягам и да си

въобразя, че това никога не се е случвало. Излизам от стаята и хуквам. Обувките ми

скърцат по плочките. Тичам към хотелската стая с все сила, тичам, докато усещам

миризмата на лимон и белина. Едва тогава спирам.

Тобиас стои пред вратата на стаята. Останала съм без дъх, усещам пулса си дори в

пръстите на ръцете. Чувствам се затрупана под усещането за загуба, под удивлението,

изненадата, гнева и копнежа.

– Трис, добре ли си? – пита той загрижено.

Поклащам глава. Едва дишам. Хвърлям се напред и притискам тялото му към стената,

покривам го с моето, устните ми намират неговите. Той се опитва да ме спре, но после

може би решава, че точно сега не е времето да ме пита дали съм добре, или не, не го е

грижа дали той е добре, или не, просто не го е грижа за нищо. Не сме оставали сами от

дни. Седмици. Месеци.

Той заравя пръсти в косата ми, а аз се притискам в обятията му като перките на два

вентилатора, вклинени една в друга. Той е най-силният мъж, когото познавам. И най-

топлият. Но никой не вижда топлината му. Той е като тайна, която трябва да се пази цял