Предани [calibre 1.48.0]

– Не. Но се радвам, че го каза.

Тя обляга рамо върху името на Евелин. Отдръпвам се, не искам да съм толкова близо

до нея, че да виждам светлината в светлокафявите ѝ ириси.

– Снощният ни разговор за генетичните увреждания... всъщност беше тест. Исках да

видя как ще реагираш и да се уверя, че мога да ти се доверя – казва тя. – Ако бе приел

леко и с доверие това, което заявих за ограниченията на хората с увредени гени, нямаше

да ти се доверя.

Тя се плъзва по стената към мен и рамото ѝ покрива името на Маркъс.

– Не съм много въодушевена от етикета, който са ми сложили – „увредена“. Разбираш

това, нали?

Спомням си как горчиво изплю обяснението за татуировката на счупено стъкло. Сякаш

беше отрова.

Сърцето ми започва да бие силно, усещам пулса си в гърлото. Разочарование и

горчивина изместват спокойствието и усмивката

. Очите

изгубват топлината си.

Започвам да се страхувам от нея и от това, което казва, но в същото време съм

развълнуван, защото вече няма нужда да се съгласявам, че съм по-малък, отколкото

винаги съм вярвал.

– Мисля, че и ти не го приемаш леко – казва тя.

– Не, не го приемам изобщо.

– В тази сграда има много тайни. Една от тях е, че за Бюрото хората с увредени гени

са заменими. Друга тайна е, че много от нас няма да седят и да търпят това.

– Заменими? Какво имаш предвид? – питам.

– Престъпленията, извършени срещу хора като нас, са доста сериозни – продължава

Нита. – И скрити. Мога да ти покажа доказателства, но това ще стане по-късно. Засега

ще ти кажа само, че работим срещу Бюрото, имаме основание да го правим и искаме да

се присъединиш към нас.

Присвивам очи.

– Защо? Какво точно искаш от мен?

– Засега само да ти покажа света извън това място.

– И в замяна получаваш... ?

– Твоята защита – казва тя. – Отивам на опасно място и не мога да кажа на никого от

Бюрото. Но ти си външен, което значи, че мога да ти се доверя. Освен това знаеш как да

се защитаваш. И ако дойдеш с мен, ще ти покажа доказателството, което искаш да

видиш.

Тя слага ръка на сърцето си, сякаш за да се закълне. Крайно скептичен съм, но

любопитството ми надделява. Не ми е трудно да повярвам, че Бюрото би извършило

нещо лошо, защото всяко управление, през което е минал градът ни, е вършило лоши

неща, дори това на Аскетите начело с баща ми. Предполагам, че в думите има истина,

но освен това не мога да спра да се надявам, че не съм чак толкова увреден, че имам

повече качества от хората с чисти според групата учени гени. Гени, каквито няма да мога

да предам на децата си.

Ето защо ѝ се доверявам. Засега.

– Добре – казвам.

– Първо, преди да ти покажа каквото и да е, трябва да обещаеш, че няма да кажеш на

никого, дори и на Трис, за това, което ще видиш. Става ли?

– Но на нея може да

се има доверие. – Обещал съм

да не пазя тайни, да