Предани [calibre 1.48.0]

ми показа стари снимки от войни преди Чистата.

– Е, и? – питам след кратка пауза.

– Е, и? – повтаря тя скептично. – Ако генетично чистите хора са били в състояние да

водят войни, толкова катастрофални като тази, която се смята, че е предизвикана от

генетично увредените, тогава какъв е смисълът да се пропилява цялото това време и

всички тези средства, за да се коригира нещо, което по принцип е било лошо? Каква е

целта на експеримента, освен да се заблуждават хората, че правителството прави нещо

по въпроса, че работи за общото благо, без това да е така?

Истината променя всичко. Нали заради нея, за да покаже видеото на Едит Прайър,

Трис се жертва да работи с баща ми? Знаела е, че истината, каквато и да е тя, ще

промени живота ни, ще промени борбата ни, целите ни. Завинаги. И сега какво – борбата

ни е заменена с поредната лъжа. Вместо да насочат усилията си към справянето с

престъпността, бедността и глада, тези хора са избрали да се борят срещу генетичните

увреждания.

– Защо? Защо се пропиляват толкова много пари за решаване на несъществуващ

проблем? – извиквам, без да се опитвам да овладея гнева си.

– Може би хората, които се борят за разрешаване на генетичния проблем, просто са

израснали с внушението, че той съществува. Рафи ми показа пропагандата,

разпространявана от правителството за последиците от генетичните увреждания – казва

Нита. – Но не знам защо е започнало всичко. Имали са си причини, вероятно десетки.

Предразсъдъци? Желание за власт? Може би са искали да контролират генетично

увредените хора, като не спират да им втълпяват, че нещо не им е наред. А също да

господстват и над генетично чистите, като ги учат, че са здрави и пълноценни хора.

Такива неща не стават за една нощ. Искат време. И обикновено причината не е само

една.

Облягам глава на студения прозорец и затварям очи. Толкова много информация! Не

мога да се съсредоточа върху нищо конкретно. Задрямвам от изтощение.

Когато най-сетне се добирам до тунела и до леглото си, слънцето започва да изгрява.

Трис спи, а ръката ѝ виси и пръстите ѝ докосват пода.

Сядам срещу нея и за момент наблюдавам отпуснатото в съня лице. Мисля си за

това, което си обещахме в парка Милениум: никакви лъжи. И ако не кажа за всичко,

което чух и видях тази нощ, ще се отвърна от дадената дума. И защо? За да я пазя? Да

я защитавам? Заради Нита – момиче, което изобщо не познавам?

Махвам кичури коса от лицето ѝ. Внимавам да не я събудя.

Не, тя не се нуждае от пазене. Достатъчно силна е.

ÃËÀÂÀ

ÄÂÀÄÅÑÅÒ È ×ÅÒÂÚÐÒÀ

Òðèñ

Питър прибира купчина книги в обемист сак. Закопчава го, захапва една червена

химикалка и излиза от стаята. Чувам как книгите се удрят в крака му, докато върви