Предани [calibre 1.48.0]

коридор. По едно време Нита спира, кляка, пъха пръстите си в една дупка в пода, дръпва

рязко нагоре и под нас се отваря врата.

– Това е тунел за бягство – обяснява. – Изкопали са го още в самото начало, когато са

се заселили тук. За да имат винаги резервен изход при спешен случай.

Нита вади продълговат черен предмет и завърта горната му част. Той започва да

излъчва светлина, която грее в червено по кожата . Пуска го през отвора и той пада

няколко метра надолу, оставяйки ивици светлина по клепачите ми. С пристегната около

раменете си раница, тя сяда на ръба на дупката и скача.

Знам, че пътят надолу е кратък, но осветеното под нас пространство изглежда доста

отдалечено. Сядам и обувките ми изглеждат като черни сенки на фона на червената

светлина. Плъзгам се надолу.

– Интересно – обажда се Нита, когато се приземява. Вдигам фенера и тръгваме.

Тунелът е тесен и едва позволява да ходим един до друг. Не е и висок, затова вървя

приведен. Миризмата е гъста и отвратителна, на плесен и на застоял въздух. – Забравих,

че се страхуваш от височини.

– Е, не се страхувам от много други неща – казвам.

– Няма защо да се оправдаваш – усмихва се тя. – Всъщност винаги съм искала да те

питам за тези страхове.

Стъпвам в някаква локва и подметките на обувките ми оставят кални следи по мръсния

мазен под на тунела.

– Третият ти страх... – продължава тя. – Когато трябваше да застреляш онази жена.

Коя беше?

Светлината на Нита угасва и моят фенер става единственият ни водач през тъмния

тунел. Старая се да вървя така, че да не докосвам ръката в тъмното. Не искам да е

толкова близо до мен.

– Не беше образ на позната жена. Трябваше да преодолея страха да застрелям човек.

– Страхувал си се да стреляш по хора?

– Не – казвам. – Страхувах се от това, че съм в състояние да убивам с лека ръка.

Повярвай ми, там способностите ми са необятни.

Тя млъква, аз също. За първи път изричам тези думи на глас. Едва сега разбирам

колко странно звучат. Колко ли младежи на моите години се страхуват, че в тях дреме

звяр, готов да убива? Обикновено момчетата имат бащи, които им служат за пример и са

тяхно вдъхновение. Повечето деца искат да приличат на родителите си, да бъдат като

тях. А аз? Аз потръпвам при мисълта, че може да стана като баща си... или като майка

си.

– Винаги съм се чудила каква би била моята зона на страха. – Казва го толкова тихо,

сякаш изрича молитва. – Понякога имам чувството, че нещата, от които човек трябва да

се бои, са толкова много. Друг път си казвам, че всъщност не е останало нищо, всички

страхове са... изчерпани.

Кимвам, макар че тя не може да ме види, и продължаваме напред. Светлината все

така подскача със стъпките ни, обувките ни стържат по пода, вонята на плесен нахлува