Предани [calibre 1.48.0]

– Ако умреш тук, някой ще се погрижи за теб. На някой ще му пука, че те няма. На

Рафи му пука, както и на останалите лидери. Ако умреш в града, на никой няма да му

пука. Ако си генетично увреден, разбира се. Бях свидетел на жестоко убийство. Един чист

уби един от нас, но в съда казаха само, че било злополука. Каква глупост!

– Злополука?

– Един вид, че било нещастен случай – чувам гласа на Рафи зад себе си. – Тоест не го

класифицират като свирепо убийство, а като... убийство по невнимание. Официално

всички сме равни и към нас се отнасят еднакво, нали? Но това не се случва често.

Рафи застава до мен и скръства ръце като владетел, който оглежда царството си и го

харесва. Хвърлям поглед към улицата, към проснатото тяло с разперени ръце и

изпразнени джобове. И осъзнавам, че красотата, която той вижда, е единствено

свободата да се отнасят с теб като с нормален човек, а не като с „увреден“.

Вкусвал съм свободата само веднъж. Когато Евелин избра мен вместо всички

безкастови и се опита да ме убеди, че ако напусна кастата си ще бъда свободен и

цялостен. Разбира се, това беше лъжа.

– От Чикаго ли си? – пита ме Рафи.

Кимвам, без да отделям очи от тъмната улица.

– Е, сега, като си навън... как ти се струва светът?

– Като цяло същият. Хората са разделени, макар и не от касти, а от други неща. Водят

други войни.

Чувам как стъпките на Нита проскърцват по дървените дъски на пода зад мен. Тя

застава с ръце в джобовете и казва на Рафи:

– Благодаря ти, че уреди това. Време е да се прибираме.

Тръгваме по улицата. Обръщам се да го погледна. Рафи стои на входа на вратата и ни

маха за довиждане.

Докато вървим към камиона, отново чувам писъци, този път детски. Минавам покрай

сподавен плач и си спомням за детството си. Как лежа в леглото си свит от болка и

бърша сълзите и носа си в ръкавите си. Майка ми переше маншетите ми на ръка, преди

да ги сложи в пералнята и никога не казваше нищо.

Когато стигаме до камиона, съм вцепенен от болката, удавила това място в мъка.

Сякаш само тя е останала жива. Не мога да поема нищо повече. Нямам търпение да се

върна към Бюрото, към топлината, сигурността, светлината и чувството, че съм защитен.

– Не мога да разбера защо хората идват тук, а не остават в градовете – казвам.

– Само веднъж съм била в неекспериментален град. Има електричество, но е на

принципа на ротацията – всяко семейство има ток по определен брой часове на ден. С

водата положението е същото. Престъпността е извън контрол и се обяснява винаги с

генетичните увреждания на хората. Има полиция, но тя не може да се справи.

– Значи Бюрото се оказва най-доброто място за живеене – казвам.

– По отношение на ресурсите – да – съгласява се Нита. – Но в Бюрото е въведена

същата социална система като в градовете, просто е по-трудно да се забележи.

Гледам как покрайнините изчезват в огледалото за обратно виждане. Само онази едва