Предани [calibre 1.48.0]

може би щеше да е един възпитан и галантен млад мъж. Но не е нито възпитан, нито

галантен и, предполагам, че дори не знае какво означават тези думи.

Макар аз самият да съм изтръгнал от себе си всичко мекушаво и добродушно и да

смятам подобни качества за напълно безполезни, сега се замислям дали, принуден да се

изправи срещу собствената си природа, този човек не е лишен от нещо важно.

– Няма начин! – заявява Нита.

– Нита, ти ли си? – пита глас отвътре. Изразителен, музикален глас. Мъжът е нисък и

усмихнат до ушите. Идва на прага и се обръща към пазача: – Нали ти казах да ги

пуснеш? Хайде, влизайте!

– Здрасти, Рафи – поздравява го Нита с облекчение. – Фор, това е Рафи. Той е много

важен човек тук.

– Радвам се да се запознаем – казва той и ни подканя да влизаме.

Стаята е голяма и е осветена от много свещи и фенери. Всички мебели са дървени, а

масите са празни, с изключение на една.

В дъното на стаята седи жена и Рафи се разполага на стола до нея. Двамата не си

приличат – тя има червена коса и пищни форми, а той е тъмен и много слаб. Въпреки това

са като два камъка, издялани от едно и също длето. И очите им – гледат по един и същи

начин.

– Оръжията на масата – нарежда Рафи.

Този път Нита се подчинява. Оставя ножа и сяда. Аз правя същото. Жената срещу нас

вади пистолет и го слага встрани.

– Кой е тоя? – посочва с глава към мен тя.

– Това е моят сътрудник. Фор.

– Що за име? Фор? – пита тя, но съвсем сериозно. Свикнал съм хората да ми задават

този въпрос винаги с известна доза насмешка.

– Такива имена им дават в експерименталните градове – казва Нита. – Означава, че те

е страх само от четири неща.

Минава ми през ума, че нарочно ме представя с това име, за да има възможност да

спомене откъде съм. Дали така не се опитва да натрупа актив и да ги накара да

вярват? Или може би по този начин ще бъдат по-склонни да ми имат доверие?

– Интересно – отвръща жената и почуква с пръст по масата. – Е, Фор, аз пък съм

Мери.

– Мери и Рафи ръководят бунтовническата група на хората с увредени гени в тази част

на страната – обяснява Нита.

– Като кажеш „група“, все едно говориш за няколко баби, седнали да си гледат на

карти – казва меко Рафи. – Ние сме във всеки град без изключение, освен това имаме и

регионални отговорници за Средния запад, Юга и Изтока.

– Няма ли и за по-далечния Запад? – питам.

– Вече не – отвръща тихо Нита. – Теренът е прекалено труден за преминаване,

градовете са прекалено отдалечени един от друг и реално след войната е станало

невъзможно да се живее. Сега всичко там е диво, няма хора.

– Значи в вярно това, което говорят? – казва Мери. Светлината се отразява в очите

и те заприличват на две кръгли парчета стъкло. – Хората в експерименталните градове

наистина не знаят нищо за света навън?

– Разбира се, че е вярно. Защо да им казват? – отговаря Нита.