Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
На Бърт му се повдигаше.
— Благодаря, ядох достатъчно — отвърна той. — А и нещо ми е зле. Ще ида да се излегна за малко под някое дърво.
— Може би сте разбълбукали маята на дъното на бутилката. Трябва по-внимателно да пиете бирата.
Бърт седна на сухата шума до ствола на един дъб. Някъде вдясно от него останаха шумните гости, скупчени около масите. До слуха му през стената от мисли едва долитаха пискливите гласове на жените и гърленият смях на мъжете. Между стволовете той виждаше само Реймънд Банкс, който все още шеташе около скарата и печеше пилета за няколкото невероятни, ненаситили се още лакомници. Гаденето, което го накара да остави Реймънд, лека-полека се превръщаше в нещо друго. Смътното усещане за болка отстъпваше място на усилен прилив на странно желание. Това желание го озадачи и разтревожи. Не, той не искаше да отиде до „Сан Куентин“. Гледката на обесен човек би го разстроила. А пък се радваше, че е изказал желание да отиде. Но тъкмо тази радост го тревожеше. Бърт забеляза как Реймънд запретна по-високо ръкавите на дебелите си червени ръце, за да почисти скарите. Той скочи и тръгна към Реймънд. Ала изведнъж усети отново да му се повдига. Свърна и забърза към масата, където жена му раздаваше шумно комплименти, като дооглозгваше пилето си.
— А мъжът ми не туря в уста пилешко — писукаше тя.
— Аз ще си вървя — каза Бърт. — Много ми е зле.
Жена му остави пилето и обърса пръстите си и устата с книжна салфетка.
— Какво става с тебе, Бърт?
— Не знам. Просто ми е лошо.
— Да дойда ли с тебе?
— Не, ти остани. Джими ще те докара.
— Добре — каза госпожа Мънро, — но сбогувай се поне с домакините.
— Ти ще им благодариш и от мое име — обърна гръб той. — Много ми е зле. — И се отдалечи бързо.
След една седмица Бърт Мънро пристигна с форда си и спря пред пътната врата на фермата на Банкс. Реймънд се появи иззад един храсталак, откъдето дебнеше с пушката някакъв ястреб. После се приближи бавно и стисна ръка на госта си.
— Много съм слушал за вашата ферма, та рекох да хвърля един поглед.
Тези думи зарадваха Реймънд.
— Само да прибера пушката и ще ви разведа.
Двамата обикаляха цял час фермата. Реймънд обясняваше, а Бърт се чудеше и маеше на чистотата и реда, при който се отглеждаха птиците.
— Да влезем да пием по една бира — покани го Реймънд, след като обходиха цялото място. — В такъв ден няма нищо по-хубаво от чаша студена бира.
Едва седнали, Бърт подзе смутен:
— Такова… писахте ли на директора, господин Банкс?
— Да, писах. Дори вече е време да получа отговора.
— Сигурно се чудите защо ви помолих за това. Ами човек трябва да види всичко на тоя свят. То е, дето му викат, жизнен опит. Колкото повече имаш такъв опит, толкова по-добре. Човек всичко трябва да види.
— Правилно, така си е — съгласи се Реймънд.
Бърт пресуши чашата и си обърса устата.
— Разбира се, аз съм чел за тия работи по вестниците, ама друго си е да го видиш с очите си. Казват, че до бесилката имало тринайсет стъпала, един вид фаталност. Вярно ли е?
Лицето на Реймънд доби замислено изражение.
— Виж ти, нямам представа. Никога не съм ги броил, господин Мънро.
— А обесените гърчат ли се, мятат ли се, след като увиснат?
— Нещо подобно. Видите ли, те са увързани, а на главите им слагат черни кърпи. Та много не може да се разбере. По̀ ми се струва да потръпват, отколкото да се мятат.
Лицето на Бърт беше напрегнато и зачервено. Очите му святкаха от любопитство.
— Във вестниците съм чел, че умирали за петнайсет до трийсет минути. Така ли е?
— Аз… да, сигурно. Но според мене те са мъртви още в секундата, в която увиснат. То е като с пилетата, отрежеш му главата и то пърха и подрипва, ама си е мъртво.
— Да, така ще е. Това е само рефлекс, нали така му викат? Но си мисля, че на някои сигурно им идва нанагорно, когато гледат такова нещо за първи път.
Реймънд се усмихна с известно задоволство.
— И още как. Почти всеки път някой припада. А младите репортерчета плачат като бебета. Други пък ги удря в стомаха, изповръщат си червата. Така е с повечето новаци. Я да отворим още една бутилка. Хубава ми е бирицата и добре изстудена, нали?