Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
и звукът изсмуква въздуха край нас, а после го хвърля обратно в очите ни
и пръст, и чимове прелитат и ни удрят
и вдишваме пушек
А после настъпва тишина.
Гръмка тишина.
— Ранен ли си? — вика Кметът, гласът му сякаш долита от много, много километри или от дъното на океана.
Сядам в траншеята, надниквам и виждам огромен димящ кратер насред манастира, димът вече се разрежда, защото нищо всъщност не гори, редици и редици диваци също гледат кратера от противоположния край на терена.
Дишам, но нищо не чувам.
Обръщам се към номер 1017, седнал съм върху него, той се бори да се измъкне и да се изправи, отварям уста да го питам дали е добре, макар че знам, че няма как да ми отговори…
И той ме удря толкова силно и ловко, че по лицето ми остават ред дълбоки драскотини.
— Ей! — виквам, но едва се чувам…
Той се извива да се отскубне изпод мен и аз протягам ръка да го задържа…
И той ме ухапва страшно с двата си реда малки остри зъби…
И аз се дърпам, целият в кръв…
И съм готов да го ударя, и съм готов да го стъпча…
И той се измъква изпод мен и хуква далеч от кратера към останалите диваци…
— Ей! — викам пак, а Шумът ми поаленява.
Той бяга, но се обръща назад да ме погледне, останалите диваци също ме гледат, тъпите им мълчаливи лица са все така безизразни, по-безизразни от най-смотаната овца във фермата ни в Прентистаун, а ръката ми кърви и ушите ми звънят, и драскотините на лицето ме жилят, и аз спасих скапания му живот и той така ли ми се отблагодарява?
Животни, мисля, тъпи, ненужни, ш… животни.
— Тод? — казва Кметът, препуснал към мен. — Ранен ли си?
Поглеждам го, не съм сигурен дали съм се успокоил достатъчно, че да говоря, но отварям уста…
Земята се разтърсва.
Все още не чувам нищо, но ги усещам, усещам трепета на пръстта, усещам пулсациите във въздуха при трите резки вибрации, три една след друга, виждам как Кметът обръща рязко глава към града, виждам как Дейви и диваците правят същото.
Още бомби.
В далечината, някъде в града, са се взривили трите най-големи бомби, избухвали някога в цялата история на този свят.
18
Да живееш означава да воюваш
Виола
След като войниците отвеждат Тод, аз рухвам до такава степен, че Корин се принуждава да ми даде успокоително, слага ми инжекция, а аз усещам убождането толкова слабо, колкото слабо чувствам и ръката й, подпряла гърба ми: тя не се движи, не ме гали, не прави нищо, за да ме накара да се почувствам по-добре, просто ме крепи, държи ме при себе си, не ме пуска.
Съжалявам, че трябва да го кажа, но не съм й благодарна за това.
Когато се събуждам в леглото си, тъкмо съмва, слънцето още не се е издигнало цялото над хоризонта, утринните сенки още не са отстъпили.
Корин седи на стол до краката ми.
— Един по-дълъг сън би ти се отразил много добре — казва тя, — но се опасявам, че не можеш да си го позволиш.
Сядам бавно, навеждам се напред, докато буквално се сгъвам одве. Тежестта в гърдите ми е толкова непоносима, сякаш лежа в гроб.
— Знам — прошепвам. — Знам.
Дори не знам защо Тод падна така рязко. Беше замаян, почти изпадна в безсъзнание, от устата му потече пяна, а после войниците го изправиха на крака и го повлякоха нанякъде.
— Ще дойдат да ме вземат — произнасям, а за да кажа думите, трябва да преглътна стегнатото в гърлото си. — След като приключат с Тод.
— Да, смятам, че ще дойдат — простичко отвръща Корин, загледана в ръцете си, в сметановобелите мазоли, подули връхчетата на пръстите й, в пепелявата мъртва кожа, която се лющи от дланите й, които непрекъснато киснат в гореща вода.
Утринта е изненадващо, хапещо студена. Дори и при затворен прозорец чувствам ледена тръпка. Обвивам ръце около тялото си.
Него го няма.
Няма го.
И аз не знам какво ще стане сега.
— Израснах в селище на име Кентиш Гейт — внезапно произнася Корин, без да ме поглежда в очите. — Беше в края на една грамадна гора.
Вдигам очи.
— Моля?
— Баща ми загина във войната с диваците — продължава тя, — но майка, о, тя беше боец, беше от оцеляващите. От деня, в който вече можех да се държа права на краката си, работех с нея в овощните ни градини, берях ябълки и пъстри шишарки, и розови плодове.