Въпросът и Възражението
- Автор: Несс Патрик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златка Паскалева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Въпросът и Възражението». Краткое содержание книги:
Взирам се в нея и не мога да разбера защо сега, защо ми разказва историята си точно сега?
— Наградата за тежкия труд — разказва Корин, — беше годишният излет, който правехме след края на беритбата, само аз и майка, навлизахме толкова дълбоко в гората, колкото ни позволяваше смелостта — тя вдига очи към зората. — Толкова е плътен животът, Виола. Толкова много живот има тук, във всяко ъгълче на всяка гора, във всеки поток, във всяка река, във всяка планина. Тази планета гъмжи от живот.
Прокарва пръст по мазолите на другата ръка.
— Последният път, когато отидохме на излет, бях на осем години. Вървяхме цели три дни все на юг, пътуването беше подарък за мен, трябваше да покаже колко пораснала съм вече. Бог знае на колко километра сме се били отдалечили, но бяхме сами, напълно сами, бяхме само аз и тя и това беше единственото, което имаше значение.
Тя замълчава и мълчи дълго. Аз не се обаждам.
— Ухапа я пръстенчата червена, ухапа я по петата, докато си разхлаждаше краката в едно поточе — потърква длани. — Смъртоносна е отровата на червените змии, нали знаеш, смъртоносна, но бавна.
— О, Корин — казвам тихо.
Тя рязко се изправя, сякаш съчувствието ми я обижда и прекрачва до прозореца.
— Мъчи се седемнайсет часа, преди да умре — казва, без да ме гледа. — Седемнайсет страшни часа, пълни с болка, а когато ослепя, ме сграбчи и ме замоли да я спася, молеше ме, молеше ме безспир да спася живота й.
Аз мълча.
— Днес вече знам, че животът й е можел да бъде спасен, лечителките са открили в практиката начин за това: трябва само да се свари във вода малко корен ксантус — скръства ръце. — В онзи ден край нас беше пълно с този корен. Имаше го в излишък.
Шумът на Ню Прентистаун започва да се усилва заедно с издигането на слънцето. Светлината блика от далечния хоризонт, но ние все така стоим, мълчаливи и неподвижни.
— Съжалявам, Корин — казвам накрая. — Но защо…?
— Всяка жена тук е нечия дъщеря — отвръща тя тихо. — Всеки войник навън е нечий син. Единственото престъпление на този свят, единственото престъпление, е отнемането на живота. Друго престъпление не съществува.
— И по тази причина ти няма да воюваш — казвам.
Тя рязко се извръща.
— Да живееш означава да воюваш — срязва ме. — Да запазя поне един живот, означава да воювам срещу всичко, което съставляват принципите на онзи мъж — тя изпуфтява гневно. — А сега означава да воювам и срещу нея, срещу нейните бомби. Воювам срещу тях всеки път, когато слагам компрес на насиненото око на някоя жена, всеки път, когато изваждам желязо от раната на някой войник, пострадал от бомбите.
Повишила е глас, но сега отново заговаря тихо.
— Такава е моята война — казва. — Така воювам аз.
Отива пак до стола и измъква вързоп с дрехи иззад него.
— Та като стана дума за война — обръща се към мен, — искам да облечеш това.
Не ми оставя време да споря, нито да й задавам въпроси за плана. Взема ми престилката на помощничка, взема ми и старите, многократно прани дрехи и ме накарва да облека някакви парцали — блуза с дълги ръкави, дълга до земята пола, шал, който напълно скрива косата ми.
— Корин — почвам, докато го навивам на главата си.
— Замълчи и побързай.
Когато съм облечена, тя ме отвежда по коридора към далечния изход на дома на изцелението, обърнат към реката. До вратата е приготвена голяма торба от зебло, пълна е с лекарства, превръзки и пластири. Корин ми я подава и казва. Изчакай да чуеш звука. Ще го познаеш.
— Корин…
— Шансовете ти са много добри, така да знаеш — сега ме гледа право в очите, — но ако стигнеш до скривалището им, искам да използваш това, което носиш, за да лекуваш, разбра ли ме? Имаш дарба за лечителка, тя е вътре в тебе, нищо че не го знаеш.
Дишам тежко, нервно, но я поглеждам в отговор и казвам:
— Добре, госпожо.
— Госпожо… — проточва тя и поглежда през малкото прозорче, изрязано във вратата. Един отегчен войник е застанал до ъгъла на сградата и си чопли носа. Корин се обръща отново към мен — Така. А сега ме удари, ако обичаш.
Примигвам.
— Моля?
— Удряй — повтаря тя. — Искам да ми потече кръв от носа или най-малкото да ми сцепиш устната.
— Корин…
— По-живо, защото улиците скоро ще гъмжат от войници.
— Няма да те удрям!