Възраждането на Атлантида
- Автор: Дей Алиса
- Серия: Воините на Посейдон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрия Петрова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Възраждането на Атлантида». Краткое содержание книги:
Когато тя го призовава…
Райли Доусън е много повече от предана социална работничка във Вирджиния Бийч. Тя е дарена с мисловна връзка, до която единствено атлантите са имали достъп в продължение на хиляди години. Фактът, че е „емпат“, вероятно обяснява нейната изпълнена с копнеж близост с мътните вълни на океана, убежището, което сякаш й осигуряват и сексуалните импулси, които изглежда се излъчват от дълбините му…
Той идва.
Конлан, върховният принц на Атлантида, излиза на повърхността с мисия, да върне откраднатия тризъбец на Посейдон. Но нещо друго го завладява — интимните емоции — и желания — на един човек. Неустоимо привлечен от тайнствената красавица, Конлан скоро споделя с нея повече от своите мисли. Но в разгара на битката за възвръщането на силата на Посейдон, колко дълго може забранената любов да продължи между две различни души от два различни свята?
Все едно не беше проговарял.
— Искаш да ти покажа моите? — Аларик наперено прекоси стаята към Куин и Райли, но спря на половин дузина стъпки от тях, преди Конлан или Вен да имаха шанса да помръднат. — Какво ще кажеш за това?
Очите му заблестяха още по-нажежено, отколкото Конлан някога беше виждал, когато Аларик небрежно повдигна първо едната, а след това и втората си ръка във въздуха. Едновременно с движението, Куин и Райли бяха повдигнати от дивана, докато не започнаха да левитират на инчове от тавана, все още в седяща позиция, разположени върху блестящи топки от синьо-зелена светлина.
— Това как е? — настоя Аларик. — А какво ще кажеш за това?
Свали ръцете си с движение надолу, след което ги вдигна с дланите нагоре, като си мърмореше нещо под носа. Жените се спуснаха надолу към пода, след което фонтан от вода ги прихвана и грациозно ги повдигна и двете обратно на дивана.
С друго рязко движение на ръката му, водата изчезна. Нито Райли, нито Куин имаха и капка по себе си.
Райли ахна тихо.
— Уау, това беше доста… беше…
— Сладък кабаретен трик, рибено лице — каза Куин. След което демонстративно се прозя. — Приключихме ли с дима и огледалата? Или, извинете ме, това беше вода и огледала, нали?
В рамките на един сърдечен удар Аларик я повдигна от дивана и я придърпа към себе си.
— Не ме предизвиквай, жено. И двамата ще съжаляваме за това.
Но не гняв беше това, което Конлан чу в гласа на Аларик. Беше почти умоляващо отчаяние. Когато Куин отговори, гласът й беше толкова тих, че Конлан едва различи думите й. Когато го направи, те нямаха никакъв смисъл.
— Забрави, каквото и да си мислиш, че си видял в мен, красавецо, — промърмори тя. — Аз съм съсипана.
Следващото, което направи тя, накара и Конлан и Вен да се втурнат през стаята, за да я защитят. Защото младата жена вдигна ръце и ги постави на лицето на Аларик.
Звук, който Конлан никога не беше чувал преди, излезе от гърлото на жреца, суров, задавен звук, изпълнен с опустошителна болка. Шокираща звукова вълна, която буквално отблъсна Конлан и брат му назад и те се приземиха тежко на пода.
В секундите, които му отне да си поеме дъх и да вдигне поглед нагоре, Аларик беше изчезнал. Куин стоеше сама, с ръце все още замръзнали на мястото, където беше лицето на жреца. Сълзи се стичаха по нейното собствено.
Райли скочи и обви ръце около сестра си.
— Може би трябва да отложим това до сутринта, — каза тя, като погледна свирепо към Конлан. — Мисля, че Куин преживя достатъчно за днес. И двете преминахме през много. Трябва да я отведа у дома, Конлан.
Преди Конлан да успее да изрече и една дума в протест, подкрепа се появи от неочаквано място. Куин избърса сълзите от бузите си с опакото на ръцете си, след което прочисти гърлото си.
— Не, — каза тя. — Мисля, че трябва да останеш с тях.
Четиримата седяха около кухненската маса, Райли и Куин държаха чаши, пълни с горещ, сладък чай. Конлан и Вен пиеха бира. Конлан седеше достатъчно близо до Райли, така че тя можеше да се протегне и да го докосне, ако поиска. Не че се нуждаеше да го докосне. Много.
Повечето от останалите мъже се отбиваха, точеха се по един или двама, някои носеха храна и бира, други — новини. Никой не донесе резултати. Рейзън беше изчезнал.
Райли се опита да се усмихва на всеки от тях, особено на Денал, който коленичи пред нея и й поднесе пълен наръч цветя, след което излезе заднешком от стаята, като внимаваше да поддържа безопасно разстояние от Конлан и Вен.
Последният направи остроумна забележка за ученическото увлечение на Денал, но никой не намери сили да се усмихне. Сега всички седяха, всеки от тях залисан в собствените си лични мисли. Когато Джъстис се появи, това беше почти облекчение.
— И така, цялата банда е тук — каза той със своя всезнаещ маниер.
Разбира се, всеки, който можеше да носи синя плитка, дълга до кръста, преметната над меч, закрепен за гърба му, вероятно можеше да бъде толкова многознаещ, колкото поиска. Райли беше виждала какво може той с този меч.
— Моравата ми никога няма да бъде същата — измърмори тя.
Куин погледна нагоре от съзерцанието на чашата си и зърна Джъстис.
— Ти! — ахна тя. — Мислех, че си градска легенда.
Вен се облегна назад в стола си, балансирайки го на два крака.
— Точно така. Откаченият убиец с брадва, който се мотае из Алеята на влюбените, и Джъстис. Има смисъл, наистина, като се замислиш за това. И от двамата страшно много те полазват тръпки, нали така?