Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
— Чакам някой да ме просветли.
— Един от нашите братя во Христе беше пребит до смърт със статуя на философа Хиерокъл — обяснява Евсевий на останалите. — Прословут гонител на християните е стоял точно зад него. Императорът е заповядал на Гай Валерий Максим да намери убиеца.
Гроздът мъже около него започва да кима сериозно. Те са странна компания за един епископ: префектът на Константинопол, префектът на провизиите, който надзирава хлебните дажби, двама генерали, чиито лица са по-известни от имената им, и Флавий Урс, маршал на армията. Познавах го, когато беше трибун на Осмия легион. Викахме му Флавий Мечката. На бойното поле носеше шапка от меча кожа и огърлица от нокти и зъби. Той е нисък, широкоплещест, с могъщ гръден кош и гъста брада, която крие белезите по лицето му. Баща му е варварин, прекосил границата по време на хаоса преди управлението на Диоклециан, който след това влезе в римската армия, за да пречи на сънародниците си да го последват. Мисля, че синът е не по-малко гъвкав.
Той не долавя иронията на Евсевий и кимва одобрително.
— Генерал Валерий знае как да се оправя с престъпниците.
Да, предполагам, че знам.
Евсевий се измъква, за да се види с двама сенатори, които го заговориха. Изглежда познава всички събрани тук. Прекарвам още няколко минути с Урс и генералите, обсъждайки подготовката на персийската кампания, възможните резултати и дали могат да стигнат до Ктесифон през есента. Точно както някога.
Но има нещо различно. Тези мъже са на върха на своята власт — би трябвало да трептят от увереност. Вместо това изглеждат сковани и нерешителни. Дори докато разговарят с мен, очите им се стрелкат из залата. В началото предполагам, че просто са отегчени. Но те не търсят някого, с когото да разговарят, а наблюдават всичко. Кой чие рамо докосва. Кой се усмихва и кой се мръщи или кима. Кой пуска шега и кои се смеят.
Най-могъщите хора в империята, а са сковани от страх. Императорът е колос — ако падне, клането ще бъде кърваво и безразборно.
Обръщам се към Урс.
— Вчера се сетих за Луций Север. Помниш ли го?
Дали е от светлината на лампите, или Урс ми намигна? Иначе мрачното му лице остава непроницаемо.
— Обаждай се.
Тълпата оредява. Хората се измъкват, измисляйки извинения. Никога не е било така. Продължавам към предната част на залата, обаче, изглежда, Константин вече си е тръгнал — без да се сбогува и сам.
Мисля си да направя същото. Не зная защо той ме покани тук, но това бе една пропиляна вечер. Обръщам се да си вървя и се озовавам пред един от дворцовите евнуси. Той не казва нищо, но ме поканва с ръка към странична врата, изкусно скрита зад една от колоните. Две дузини ревниви очи виждат как съм повикан и го отбелязват.
След дима, благовонията и горещината в залата нощният въздух ме пречиства. Евнухът ме води през празния двор, под арка и по протежение на аркада, докато се изправяме пред врата. Лампи горят в скоби на стените; стражи от Школата стоят изпънати, напомнящи привидения в своите бели униформи. Евнухът почуква, чува нещо неразбираемо отвътре и ме поканва с жест да вляза.
Разбира се, аз очаквам Константин. Вместо това се озовавам пред сестра му Константиана, седнала като стара жена на плетен стол с одеяло на раменете. Това трябва да е нещо като гардеробна: върху мебелите са пръснати дрехи, чифт червени обувки са изритани в ъгъла. Две момичета робини са клекнали до нея и свалят слоевете мазила и пудра от лицето й като работници, реставриращи статуя.
Тя е вторачена в сребърно огледало на тоалетката си, без да поглежда към мен.
— Чувам, че имаш нова задача от Август — казва без въведение. Винаги „Август“, никога „Константин“ или „брат ми“. — Не мислех, че някога отново ще те използва.
Продължава да се взира в сребърното огледало на тоалетката, без да поглежда към мен. Технически тя е полусестра на Константин, макар между тях да няма дори полуприлика. Лицето й е дълго, овално и плоско; смятат я за красива онези мъже, които си падат по липсата на изразителност. Носи косата си сплетена на сложни плитки, вдигнати на главата й и навити на панделка от слонова кост — прическа, прекалено младежка за жена, която наближава четирийсетте.
Не мисля, че забележката й изисква отговор, затова не казвам нищо. Едва ли е изненада, че се интересува от смъртта на Александър. Изглежда цял Константинопол говори за това.