Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Пак дублирам — извика старата дама. Тя победоносно подчерта обстоятелството, като сложи една шестпенсова монета и едно изкорубено половин пени до свещеника.

— Отново двойно, сър — рече мистър Пикуик.

— Да, разбрах вече — остро отвърна дебелият джентълмен.

Още една игра завърши по същия начин след много груби грешки от страна на злополучния Милър; дебелият джентълмен изпадна в страхотна възбуда, която трая до края на играта, след което той се оттегли в един ъгъл и не проговори ни дума цял час и двадесет и седем минути: като изтече това време, той се отказа от своето уединение и предложи на мистър Пикуик от своето енфие с израз на човек, решил да опрости по християнски всички нанесени му оскърбления. Слухът на старата дама чувствително се подобри, а злополучният Милър, непривично на природата си, се чувствуваше като делфин в полицейска будка.

Междувременно общата игра продължаваше все тъй весело. Изабела Уордл си партнираше с мистър Тръндл, Емили Уордл пък с мистър Снодграс; не останаха назад и мистър Тъпман и лелката — стара мома; те образуваха акционерно дружество за жетони и комплименти. Доброто настроение на стария мистър Уордл стигна връхната си точка. Той бе тъй забавен, когато държеше банката, а възрастните дами тъй настървено гонеха печалбите си, че цялата маса непрекъснато се заливаше от бурен смях. На една от старите дами редовно й се падаше да плаща за около половин дузина карти и това караше всички да се смеят неизменно при всеки тур; и когато старата дама се мръщеше, че все на нея се пада да е длъжница, другите се смееха още по-силно; тогава лицето на старицата постепенно се проясняваше, докато накрая тя захващаше да се смее дори по-високо от останалите. После, когато на лелката стара мома й се падна мариаж46, младите момичета пак се разкикотиха, а лелката, изглежда, бе готова да се обиди; но усетила ръкостискането на мистър Тъпман под масата, тя също се разведри и лицето й придоби многозначителен израз, сякаш подобно събитие в действителност не бе тъй далеч от нея, както някои си мислеха; това доведе пак до смях, особено мистър Уордл, който при всяка шега се забавляваше не по-малко от младите. Що се отнася до мистър Снодграс, той непрекъснато нашепваше поетични мисли в ухото на своята партньорка, а това даде повод на едни стар джентълмен да направи закачливо сравнение между съдружието в картите и съдружието в живота; горепоменатият джентълмен продължи с други тънки намеци, като намигна и се захили под мустак, а компанията се развесели още повече — особено съпругата на възрастния господин. Мистър Уинкл се прояви с няколко анекдота, широко известни в столицата, но непознати в провинцията: и тъй като всички се смяха от сърце на тези истории и ги намериха знаменити, мистър Уинкл остана много поласкан и доволен. Благодушният свещеник с умиление наблюдаваше отстрани: щастливите лица около масата радваха добрия старец и веселието, макар да бе доста шумно, все пак идеше направо от сърцето, не само от устните, а това в края на краищата е истинското веселие.