Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Той едва-що бе напуснал стаята и бе дал възможност на тиктакането отново да зазвучи, когато нечия припряна ръка обърна ключа в ключалката на входната врата, отвори я и я затвори. Веднага след това един забързан и енергичен дребен черноок човек нахлу в стаята с такава скорост, че се озова на една стъпка от Кленъм, преди да успее да се спре.

— Здрасти! — каза той.

Кленъм не виждаше защо и той на свой ред да не отвърне „здрасти!“

— Какво е станало? — попита дребният черноок човек.

— Не съм чул да е станало нещо особено — отвърна Кленъм.

— Ами къде е мистър Казби? — попита дребният черноок човек и се озърна.

— Сега ще дойде, ако ви трябва.

— На мен ли да ми трябва? — учуди се дребният черноок човек. — А на вас не ви ли трябва?

Това принуди Кленъм да му обясни с две-три думи, а в туй време дребният черноок човек го гледаше с притаен дъх. Беше облечен в черно и ръждиво-желязносиво; очите му бяха черни като мъниста; брадата му беше небръсната; остра черна коса стърчеше от главата му на пръчки, като вили или фуркети; цветът на кожата му бе естествено пепеляв или изкуствено замърсен, или пък беше комбинация между естественото и изкуственото. Имаше мръсни ръце и мръсни изпочупени нокти и сякаш току-що бе излязъл от някой комин; облян бе в пот, кашляше, подсмърчаше, пухтеше и плюеше като същинска забързана парна машина.

— О! — възкликна той, след като Артър му бе обяснил защо се намира тук. — Отлично. Правилно. Ако пита за Панкс, бъдете любезен да му съобщите, че Панкс се е върнал. — И тъй с едно подсмърчане и с едно изпухтяване той се измъкна през другата врата.

На времето, когато още си беше у дома, известни дръзки съмнения относно последния от патриарсите, които витаеха във въздуха, бяха достигнали по някакъв начин до сивото мозъчно вещество на Артър. Той си припомняше, че във въздуха на онова време се усещаха прашинки на подозрение; и погледнат през този въздух, Кристофър Казби се извисяваше като един прът с окачена на него фирма на странноприемница, без да я има странноприемницата — като подканване да починеш и благодариш, без да го има мястото, в което да отседнеш, нито пък нещото, за което да благодариш. Той знаеше, че някои от тези прашинки дори представяха Кристофър като човек, способен да крои нечисти сделки в „тази глава“ и голям шарлатанин. Други прашинки пък го показваха като едър, егоистичен, отнесен глупак, който, след като се препъвал и сблъсквал по житейския си път с други мъже, разбрал, че за да извърви живота си с лекота и доверие, достатъчно е само да си затваря устата, да поддържа лъскаво плешивото колело на главата си, да пусне косата си да расте на воля — и той имал достатъчно ум, за да се хване за идеята и да я изпълни. Разправяше се, че това, гдето станал градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл, изобщо не се дължало на трудовите му способности, а на туй, че от него се излъчвала такава благост, щото на никой и през ум не му минавало да се опасява за имота си, след като е в ръцете на такъв солиден човек; и че пак по същите причини сега той измъквал, необезпокояван, повече наем от своите съборетини, отколкото би успял всеки друг с не тъй благороден и не тъй сияен венец. С две думи, става ясно, размишляваше Кленъм, сам в тиктакащата гостна, че много от хората избират своите модели, също както току-що споменатите художници избират техните, и тъй както в Кралската художествена академия някой проклет стар разбойник и крадец на кучета обикновено въплъщава всички най-главни добродетели в своите клепки, брада или крака (и с това всява пълно объркване в душите на по-наблюдателните изследователи на естеството), така в голямата социална изложба дребните външни подробности се взимат погрешно за олицетворения на вътрешния характер.