Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Патриарх беше прозвището, което мнозина с удоволствие му прикачаха. Някои възрастни съседки дори го наричаха Последния от патриарсите. Тъй беловлас, тъй бавен, тъй безстрастен, тъй ръбат в главата, Патриарх бе най-подходящото определение за него. Спираха го по улиците и с боязън го умоляваха да позира на художници и скулптори като патриарх; всъщност толкова досадно се нахвърляха върху му, сякаш изящните изкуства или бяха забравили как изглежда един патриарх, или не бяха в състояние да си намерят друг освен него. Филантропи от двата пола бяха запитвали кой е той и когато им казваха: „Старият Кристофър Казби, бившият градски агент на лорд Десимъс Тайт Барнакл“, възкликваха разочаровано: „О! Но как, с тази негова глава, нима той не е благодетел за ближните си! О! Но как, с тази негова глава, не е ли той баща на сираците и приятел на самотниците?“ Ала, тъй или иначе, с тази своя глава той си бе останал старият Кристофър, известен като богат собственик на жилищни сгради; и с тази своя глава седеше той сега в тихата гостна. Наистина, би било връх на неблагоразумието да се очаква, че ще седи там без тази си глава.
Артър Кленъм пристъпи, за да привлече вниманието му, и белите вежди се насочиха към него.
— Моля да ме извините — обади се Артър, — страхувам се, че не чухте, когато ме въведоха.
— Не, сър, не чух. С мен ли искате да говорите, сър?
— Исках да ви поднеса уваженията си.
Мистър Казби, изглежда, се поразочарова от последните думи, тъй като май се беше подготвил посетителят да му поднесе нещо друго.
— Имам ли удоволствието, сър — той се прекъсна, — седнете, ако обичате, — имам ли удоволствието да познавам?… — А, всъщност, да! Мисля, че имам! Вярвам, не греша в предположението, че познавам тези черти? Струва ми се, че разговарям с един джентълмен, за чието завръщане в страната бях известен от мистър Флинтуинч?
— Точно същият е сегашният ви посетител.
— Виж ти! Мистър Кленъм?
— Самият той, мистър Казби.
— Мистър Кленъм, драго ми е да ви видя. Как се чувствувахте, откакто не сме се виждали?
Без да смята за необходимо да обяснява, че в продължение на близо четвърт век той е преживял някои леки колебания на своя дух и тяло, Кленъм отговори доста общо, че никога не се бил чувствувал по-добре, или нещо там в този дух, и се здрависа с притежателя на „тази глава“, която го поръси с патриаршеската си светлина.
— Остаряваме, мистър Кленъм — каза Кристофър Казби.
— Не подмладяваме — отвърна Кленъм. След тази мъдра забележка той усети, че не блести с остроумие и изведнъж осъзна колко е напрегнат.
— А вашият уважаван баща вече не е между живите! — каза мистър Казби. — Опечалих се, като научих, мистър Кленъм, опечалих се.
Артър отвърна, както бе прието, че му е много задължен.
— Имаше години — започна мистър Казби, — когато вашите родители и аз не бяхме в приятелски отношения. Имаше някакво семейно недоразумение. Многоуважаваната ви майка, изглежда, ревнуваше своя син; като казвам своя син, имам пред вид ваша милост, ваша милост.
Гладкото му лице бе порозовяло като зряла праскова. С това цъфтящо лице и с тази глава, и със сините си очи той изглеждаше тъй, като че ли изразява чувства с необикновена проникновеност и добродетелност. По същия начин изражението на лицето му се разливаше от благост. Никой не би могъл да каже къде се криеше проникновеността или добродетелността, или пък благостта; но те като че ли витаеха някъде около него.
— Но онези времена — продължи мистър Казби — са отдавна минали, отдавна минали. Аз понякога си доставям удоволствието да посетя вашата уважаема майка и да се възхитя на твърдостта и душевната сила, с които тя понася своите страдания, понася своите страдания.