Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Глава XІІІ
Патриаршество
Споменаването на мистър Казби отново раздуха у Кленъм тлеещите въглени на любопитството и интереса, поразровени от мисис Флинтуинч вечерта, когато бе пристигнал. Флора Казби беше неговата младежка любов; и тази Флора беше дъщерята и единственото дете на дебелоглавия дърт Кристофър (тъй все още го наричаха някои непочтителни души, които бяха имали вземане-даване с него и у които тази близост бе породила своите пословични резултати), а за Казби се знаеше, че е богат на седмични наематели и че изстисква доста прилично количество кръв от камънаците на не една разнебитена жилищна постройка.
След няколкодневно разузнаване и проучвания Артър Кленъм се убеди, че случаят на Бащата на Маршалси е наистина безнадежден и с прискърбие изостави идеята да му помогне да се освободи. В настоящия момент не можеше да направи никакви многообещаващи проучвания и за малката Дорит, но той се опита да си внуши, че ако поднови това си старо познанство, резултатите може би щяха да бъдат от някаква полза за бедното дете. Едва ли е необходимо да допълвам: той без никакво съмнение щеше да се представи в дома на мистър Казби, дори и да не съществуваше никаква малка Дорит; защото всички знаем как всеки от нас се самозалъгва — тоест как хората изобщо, като изключим нашите премъдри личности, се самозалъгват, що се отнася до мотивите за действие.
Обзет от успокоителното чувство — само по себе си съвсем искрено, — че все още услужва на малката Дорит, като извършва нещо, което нямаше никаква връзка с нея, един следобед той се намери на ъгъла до улицата на мистър Казби. А мистър Казби живееше на една улица в Грей Инз Роуд, която се бе отклонила от главния път с намерение на един дъх да се спусне до равнината и пак да се изкачи до върха на хълма Пентънвил; — а се бе задъхала още на първите сто метра и оттогава не бе мръднала напред. Днес подобна уличка вече няма; но тя бе просъществувала дълги години, загледана стреснато отсреща в осеяната с безплодни градини и изпълнена с грозни летни къщички пустош, която бе смятала да прескочи като нищо.
„Тази къща — помисли си Кленъм, докато приближаваше вратата — никак не се е променила, също както къщата на майка ми, а и видът й не е по-весел. Но приликата свършва дотук. Не съм забравил колко спокойна и приятна е вътре. Уханието на бурканите с розови листенца и лавандула ме облъхва дори и тук вън.“
Когато потропването със старомодното излъскано месингово чукче доведе една прислужница до вратата, поизветрялото истинско ухание го поздрави подобно зимен полъх, който крие в себе си отминалата пролет. Той влезе в достолепната, тиха, плътно затворена къща — човек би си рекъл, че е била душена по източен маниер от наемни неми убийци, а когато вратата се затвори зад него, като че ли го отдели напълно от всеки шум и всякакво движение. Мебелите бяха тържествени, масивни, с проста форма, но добре поддържани; и видът им беше предразполагащ, каквото е всяко нещо — като се започне от човека и се стигне до дървения стол, — предназначено за дълга употреба, а малко използувано. Някъде на горния етаж тежко тиктакаше часовник; и пак в същата посока някаква притихнала птица кълвеше в кафеза си, сякаш тиктакаше и тя. Огънят в гостната тиктакаше зад решетката. Пред камината в гостната седеше само един човек и големият часовник в джоба му отчетливо тиктакаше.
Прислужничката бе изтиктакала двете думички „мистър Кленъм“ толкова тихо, че никой не я чу; и той съответно остана да стои незабелязан до вратата, която тя бе затворила зад него. Фигурата на мъж в напреднала възраст, чиито бели вежди сякаш отмерваха тиктакането, докато отблясъците от огъня играеха по тях, седеше в креслото; краката му, обути в меки пантофи, почиваха на килима, а палците на ръцете му бавно се превъртаха един връз друг. Това беше старият Кристофър Казби — един поглед му бе достатъчен да го познае, — непроменен през тези двадесет години като собствените си здрави мебели; недокоснат от влиянието на менливите годишни времена като повехналите розови листенца и старата лавандула в порцелановите буркани.
Вероятно не е имало човек в този труден свят, когото въображението по-трудно да би могло да си го представи като дете. И въпреки това той много малко се бе променил през житейския си път. Насреща му в стаята, в която седеше, висеше портрет на момче и всеки, който го погледнеше, би разпознал в него мастър Кристофър Казби на десет години, изобразен с едно сенокосно гребло, към което той бе имал още от малък толкова влечение и вкус, колкото, да кажем, към някой водолазен звънец; седнал (върху един от собствените си крака) на една полянка с теменужки, доведен до преждевременна самовглъбеност от камбанарията на някаква селска църква. Същото гладко лице и чело, същите спокойни сини очи, същото кротко лице. Лъскавата плешива глава, която изглеждаше тъй огромна, защото блестеше тъй силно, и дългата бяла коса на темето и встрани като сурова коприна или стъклени нишки, която изглеждаше тъй благородна, защото никога не бе подстригвана — тези неща естествено не се забелязваха още при момчето, както личаха при стареца. И все пак в ангелското същество със сенокосното гребло ясно можеха да се разпознаят заченките на Патриарха по домашни пантофи.