Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Най-сетне, когато дори и това не се прие:

— Дай ги тия тогава! — И като взе пред вид първото предложение, написа разписка за цялата сума и освободи затворника.

— Мистър Плорниш — каза Артър, — разчитам на вас да не издавате моята тайна. Ако приемете да известите на младежа, че вече е свободен, и да му съобщите, че ви е било възложено от някого, чието име нямате право да назовете, да изплатите дълга, ще сторите услуга не само на мене, но ще услужите на него, а и на сестра му.

— Това последното, сър — отвърна Плорниш, — е напълно достатъчно. Вашите желания ще бъдат изпълнени.

— Един приятел е уредил освобождаването му — тъй кажете, ако искате. Един приятел, който се надява, че заради сестра си, ако ли не за друг, той почтено ще използува своята свобода.

— Вашите желания, сър, ще бъдат изпълнени.

— И ако бъдете така любезен — понеже по-добре познавате това семейство — да се обръщате без стеснение към мен и да ми посочвате начините, по които според вас тактично и истински бих могъл да помогна с нещо на малката Дорит, аз ще ви бъда много задължен.

— За нищо, сър — отвърна Плорниш, — то и за мене е и радост, и… то и за мен е и радост и… — Когато след двата несполучливи опита усети, че не ще е в състояние да завърши изречението, мистър Плорниш мъдро млъкна. Той пое картичката на Кленъм и съответните парични добавки.

Плорниш бързаше да изпълни поръчението веднага, а и упълномощителят му желаеше същото. И тъй упълномощителят му предложи да го заведе до портата на Маршалси и те потеглиха с кола нататък, през моста Блякфрайър. По пътя Артър изтръгна от своя нов приятел едно доста объркано описание на вътрешния живот в Двора на кървящото сърце. Лошо било при тях, каза мистър Плорниш, необикновено лошо им било положението, дума да няма. Какво било точно, не можел да каже; пък кой знае дали някой изобщо би могъл да каже какво точно било; едно знаел той — така било. Когато човек усеща на собствения си гръб и със собствения си стомах, че е беден, то този човек (в това мистър Плорниш беше категоричен), тъй или иначе, със сигурност си знае, че е беден, а пък да го накараш с приказки да ти обяснява защо е беден, все едно — с приказки да го нахраниш. А пък имало някои, уж били по-добре, но и те едва свързвали двата края, а някои дори се простирали извън чергата си, поне тъй се чувало, та тях в Двора ги наричали „разсипници“ (тази била любимата дума). Например, ако видят, че някой мъж с жена си и с децата си се запътят към Хемптън Коурт с кола, да речем, веднъж в годината, казват: „Охо! Аз пък си мислех, че си беден, приятелю разсипник!“ О, божичко, колко тежък бил този живот за човека! Какво му оставало на човек да направи? Може ли, да кажем, да вземе луд да полудее? А дори наистина да полудее, толкова по-зле. Според мистър Плорниш, толкова по-зле! А сякаш всичко все нататък тикало човека. Всичко — накъдето и да се обърнеш, все това… От какво се препитават в Двора ли? Ами погледни и ще видиш. Момичетата и майките им се занимават с бродерия, с шиене на обущарски саи или с чистене, или с шев на жилетки, денем и нощем, нощем и денем и накрая какво? — едва свързват двата края, а често и за това не стига. Там живеели хора от каквито занаяти си щеш и всички търсели работа, а работа — никаква. Някои старци например, след като се били трепали цял живот, принуждавали се накрая да отидат в старчески приюти, а там — ни храната ти храна, ни леглото — легло, всичко било по-лошо, отколкото ако били — мистър Плорниш каза максимални, с което очевидно имаше пред вид криминални. А що се отнася до виновника за всичко това, мистър Плорниш не знаеше кой е виновникът. Той можеше да посочи кой е потърпевшият, но да каже чия е вината, не можеше. Не било негова работа да открива това, а пък и да откриел, кой ли щял да му обърне внимание? Той знаеше само, че не било правилно от страна на ония, които се занимавали с тази работа, и само по себе си не било правилно. И накратко, нелогичното му мнение беше, че ако не могат да направят нищо за него, то и не бива да му искат нищо за това, че не са го направили; според неговите представи, такава била цялата работа! Тъй по своя объркан, многословен, добродушен, глуповат начин Плорниш преобръщаше обърканите конци на своето битие насам и нататък като слепец, който се опитва да намери началото или пък края — докато стигнаха до тъмничната порта. Там той остави своя упълномощител да се пита, докато колата го отнасяше по пътя му, колко ли многобройни плорнишовци има на ден-два път от Министерството на разтакането, изпълняващи най-различни вариации върху все същата мелодия, която никой в това славно учреждение не беше и чувал.