Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
— Мис Дорит — започна Сали, като полюляваше бебето и облягаше брадичката си на малката ръчичка, за да й попречи пак да разкопчае роклята й — пристигна тук един следобед с едно парче книга, на което пишеше, че търси работа за шиене, и попита дали няма нещо да ни побърка, ако си остави адреса тук.
(Плорниш повтори „адреса тук“ тихичко, сякаш пригласяше в църква.)
— Аз и Плорниш отговаряме: „Не, мис Дорит, нищо няма да ни побърка.“ (Плорниш повтори „Нищо няма да ни побърка“.) И тогава тя го вписа в листа. И тогава аз и Плорниш й викаме: „Хо, мис Дорит! (Плорниш повтори «Хо, мис Дорит»), ами не се ли сетихте да го препишете на три-четири листа, че да го сложим на повече места, а не само на едно?“ — „Не, вика мис Дорит, не се сетих, но ще го препиша.“ И тогава го преписа ей на тая маса, с нежния си почерк, а пък Плорниш го занесе на работата си — той тогава точно имаше работа (Плорниш повтори „тогава точно имаше работа“) — и на хазяина на Двора; и чрез хазяина мисис Кленъм първа даде работа на мис Дорит. — Плорниш повтори „даде работа на мис Дорит“, а мисис Плорниш, след като завърши, престори се, че уж иска да отхапе пръстчетата на мъничката ръка, докато ги целуваше.
— А хазяин на Двора — каза Артър — е…
— Мистър Казби, така му е името, той е хазяинът — обясни Плорниш, — а Панкс, той пък ни събира наема. Ето на̀ — додаде Плорниш, спирайки се на въпроса, а бавната му мисъл, както пролича, нямаше нищо общо с какъвто и да било въпрос и не го доведе доникъде, — ето на, това са те, а вие, ако щете, вярвайте, ако не щете, недейте.
— Тъй ли? — отвърна Кленъм, замислен на свой ред. — Значи, и мистър Казби! Стар познат, от много отдавна!
Мистър Плорниш не намери какво да откликне на този факт и не откликна. И тъй като наистина нямаше причина това да го интересува, Артър Кленъм започна да обяснява истинската цел на посещението си, а именно намерението да си послужи с Плорниш за освобождаването на Тип, без да се навреди много на самочувствието и самоуважението на младежа, като се предполагаше, че у него все е останало нещичко от тези достойнства — несъмнено едно свръхоптимистично предположение. Плорниш, запознат със случая от устата на самия подсъдим, даде на Артър да разбере, че ищецът бил конепродавец и че той (Плорниш) смятал десет шилинга за лира да „оправят работата“ и че всяка стотинка отгоре щяла да бъде пилеене на пари. Упълномощителят и упълномощеното лице скоро потеглиха към конюшните на Хай Холбърн, където един необикновено хубав сив кон, на стойност най-малко седемдесет и пет гвинеи (като не се смятат парите, излапани от него за подобряване на формата му), трябваше да бъде продаден за банкнота от двадесет лири вследствие на това, че предишната седмица побягнал с мисис капитан Барбъри от Челтнъм, която не била ездачка, достойна за него, и която от чиста проклетия сега искаше да го продаде за тази смешна сума; или, с други думи, да се отърве от него. Плорниш пресече двора сам, оставяйки упълномощителя отвън, и срещна един джентълмен с тесни, изцапани бричове, овехтяла шапка, крив бастун и синьо шалче (капитан Маруун от Глостършир, личен приятел на капитан Барбъри), пристигнал с най-приятелски чувства, за да изяснява подробностите относно забележителния сив кон на всеки истински познавач на коне и кандидат да грабне хубавото нещо, който би се обадил за сведения на този адрес. Споменатият джентълмен се оказа самият ищец по делото на Тип и отпрати мистър Плорниш към своя адвокат, отказвайки да разговаря с мистър Плорниш и дори да понася присъствието му наоколо, освен ако той му се представи с банкнота от двадесет лири в ръка; едва тогава джентълменът щял да се увери, че е готов да преговаря сериозно, и можело да склони да разисква с него. След този намек мистър Плорниш се оттегли да докладва на упълпомощителя и не след дълго се завърна с исканите акредитиви. Тогава капитан Маруун каза:
— Сега кажи, за колко време ще ми донесеш останалите двадесет? Сега — аз ти давам един месец.
После, когато това не се прие, капитан Маруун каза:
— Сега виж какво ще направим. За останалите двадесет ще ми подпишеш една полица за четири месеца и ще я внесеш в някоя банка за инкасиране!
После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:
— Сега слушай! И повече да не говорим! Ще ми броиш още десет и ще смятаме работата за уредена.
После, когато и това не се прие, капитан Маруун каза:
— Сега чуй последното и това е краят; той се отнесе зле с мен, но аз го пущам да върви за още пет в брой и една бутилка вино — и ако смяташ да вършим работа, кажи „да“, ако не — пръждосвай се.