Тайния дневник на Източната перла
- Автор: Линдли Морийн
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-705-3
- Переводчик: Йолина Миланова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Тайния дневник на Източната перла». Краткое содержание книги:
Романът проследява трескавата житейска съдба на реално съществувалата Йошико Кавашима — пленителна и противоречива личност, свикнала да живее на ръба, да блести в обществото денем и да се бори с демоните си нощем, способна да манипулира човешки съдби в опит да открие собствената си същност.
Беше пъстро, празнично и чуждоземско, а Мари, празнувала Коледа и преди, се вълнуваше повече и от мен. Тя ме помъкна с нея да пазаруваме подаръци и всяка вечер бяхме някъде на тържество. Купихме си дантелено бельо в свежи цветове и шифонени рокли, които потрепваха като паяжина от най-лекия полъх. В порив на щедрост Мари ми подари пръстен с огромен лунен камък, а шампанското се лееше като река до зори. Прибирах се чак на разсъмване, изтощена, и спях до следобед, когато всичко започваше отново с пълна сила. Понякога Мари идваше да ме вземе от къщи и двете си приказвахме, докато се приготвях. Тя сядаше на ръба на ваната, запалваше цигара „Кемъл“ и започваше да бъбри за какво ли не. Банята на новата ми къща беше великолепна, облицована с мрамор и с огромни огледала по стените. Бях окачила медальона на свети Кристофър на полилея, където той се губеше сред кристалните висулки. Когато си тръгвах, забравих да си го взема — нищо чудно да виси там и до днес.
През първата си нощ под покрива на тази къща сънувах, че канарчето на Миура се е залутало между стените й и се блъска в тях, обзето от паника, или отчаяно пърха сред завесите. Когато най-после успях да уловя клетата птичка, видях, че тя е с човешко лице — лицето на Шимако. Побързах да отворя прозореца и да я пусна навън, като се надявах, че ще полети, но вместо това тя тупна на земята.
Дори и да искаме, не можем да оставим спомените си като багаж зад гърба си — в сенките се спотайват призраци, които ни навестяват в съня. Шимако неизменно се явяваше в сънищата ми като някакво летящо създание, може би защото се беше освободила от тленното си, тромаво куцукащо тяло. Мисля, че Нацуко би се изненадала, ако знаеше, че продължавам да виждам сестра й в съня си, както и че не съм спряла да копнея за дома.
След заминаването на Хари кошмарите ми зачестиха — натрапчиви и ужасяващи. Знаех кога ще ме връхлетят, защото те никога не идваха без предизвестие — започваше да ми става тясно в кожата ми, неуютно и чоглаво, не търпях нито собствената си компания, нито нечия друга. Изживявах покрусите и разочарованията си отново и отново, отдавах се на самосъжаление и печал. Пъхах се в леглото, наливах се със саке или пушех опиум, докато изпадна в безпаметност. Знаех, че когато мрачните облаци се разпръснат, отново ще бъда обзета от жажда за приключения и компания.
През една от онези декемврийски сутрини се събудих с добре познатата тъпа болка и вече знаех, че денят няма да ми донесе нищо хубаво. Не разбирах защо „чернилката“ беше избрала момента да ме връхлети точно сега. Животът ми беше интересен, макар и все още без определена посока, но бъдещето криеше обещания. И ето че изведнъж се почувствах смазана, изпаднала почти във вцепенение — нямах сили дори да стана от леглото и да се отправя към любимата си пушалня на опиум. Започнах да пия отрано, за да притъпя болката и да заглуша гласовете на сенките от миналото. Чувствах се като прашинка, понесена от вятъра — безполезна, ненужна никому. Сякаш отново бях дванайсетгодишна и гласът на Шимако ми казваше, че черната перла напълно отговаря на характера ми.
Пропуснах срещата си с Мари и тя дойде да ме търси, бясна, че се е наложило да ме чака напразно. Заяви ми, че депресията е лукс, който си позволявам твърде лесно. „Повярвай ми, Йошико, и аз понякога се чувствам притисната до стената, но е глупаво да пропиляваш деня. Животът е твърде кратък. А в този случай губиш и моето време. Чаках те повече от час…“
Извиних й се и я уверих, че няма да допусна това да се случи отново.
Винаги съм обичала свободата и съм се стремила към нея, но дали пък не бях твърде свободна, като дърво без корен. Чувствах се самотна като сираче и ме крепеше единствено желанието да бъда полезна на своята родина. Кавашима може да ме беше отблъснал, но Япония нямаше да го направи, тя никога нямаше да ми обърне гръб. Трябваше час по-скоро да намеря начин да й служа — това щеше да ме фокусира и да осмисли дните ми. Колкото и силна да беше магията на Шанхай, вече копнеех да се завърна в обичната ми Япония, но не през задната врата, а триумфално като нейна достойна дъщеря.