Тайния дневник на Източната перла

Мари се обграждаше с интересни хора като с трофеи и, естествено, не беше пропуснала да се запознае с рускинята и да научи, че тя е бивша любовница на богата наследничка от Кайро. За да не изгуби наследството си, приятелката й я беше пожертвала и беше сключила брак с високопоставен политик. Също така се беше постарала да купи мълчанието на бившата си любовница, като й беше отпуснала издръжка с уговорката, че ще напусне страната и никога вече няма да търси контакт с нея. Ето как момичето се беше озовало в Шанхай — с ниски доходи, с малко приятели, но с чар, който просто не можеше да остане незабелязан. Твърдеше, че е графиня, избягала от болшевиките чак в Египет, където беше пристигнала сам-сама и почти без никакви пари. Мари ми я описа като красавица от Севера — със сиви очи и бледа, почти прозрачна кожа. Беше в Шанхай едва от няколко седмици, но вече се налагаше да залага бижутата си, за да изплаща скромната хотелска стаичка, която беше наела.

Когато настроението ми се пооправи, Мари покани рускинята на вечеря в хотел „Централ“ и ни представи една на друга.

— Наричайте ме Валери — каза рускинята с лек, нежен като въздуха глас. Беше си избрала това име, защото истинското би разкрило аристократичното й потекло и би я изложило на опасност.

В Шанхай беше пълно с хора, които твърдяха, че в жилите им тече синя кръв, но не можеше да се отрече, че у Валери действително има нещо изтънчено и аристократично. А никой от пристигналите в Шанхай чужденци не искаше да бъде смятан за „обикновен“. Не можех да виня Валери, че създава легенда за себе си, така както правехме и всички ние. Тя беше с една-две години по-възрастна от мен, но изглеждаше по-млада. Винаги се обличаше в бяло като съпругите на американските флотски офицери и говореше английски като знатна лейди. Използваше мъжки одеколон с аромата на зелени лимони и винаги носеше любимата си перлена огърлица, защото „озарявала“ лицето й.

Тя обичаше да създава впечатлението, че е по-цинична, отколкото всъщност е, но аз бях усетила нежността, която прикриваше. Бях я виждала да дава пари на просяци дори когато сама не знаеше как ще преживее седмицата и да помага на бедните деца. „Моралната“ страна на постъпките й не ме вълнуваше особено, но дълбоката й човешка доброта ме трогваше. У Валери имаше нещо, което предразполагаше и вдъхваше доверие. Може би това бяха плавните й, спокойни движения или обезоръжаващата, детинска чистосърдечност, с която подхождаше към всеки, но каквото и да беше, то те караше да я хванеш за ръката в порив на близост, докато вървите по улицата.

Мари беше преценила, че двете ще бъдем добра компания, и буквално ни тласна една към друга в желанието си да контролира всичко и всички.

Така с Валери станахме любовници и тя ме запозна с игрите, които владеят жените в леглото. За мен това бяха и си останаха игри — средство за убиване на времето през дългите, лениви шанхайски следобеди. Нежните, деликатни ласки на Валери не можеха да утолят глада ми, но ми действаха успокояващо и приспиваха тъгата ми. В нейните обятия не се чувствах така самотна, както след любовта с мъж. Бледата й кожа, фините кости и цялата й крехкост и уязвимост бяха толкова женствени, че по никакъв начин не можеха да ме възбудят, въпреки че получавах чудесни оргазми по време на игрите ни.